Войната в Афганистан навлезе в единадесетата си година, но нещата изглеждат така, сякаш едва сега започва. Така смятат оптимистите сред чуждестранните дипломати и военни, разположени в добре укрепените бази във и около Кабул. Песимистите твърдят, че ситуацията в Афганистан тепърва ще се усложнява и последните събития, изглежда, потвърждават думите им. Местното население много отдавна е доказало, че не обича чужденци да определят политическото му бъдеще. Сега, когато всички западни държави не спират да обясняват как ще се изтеглят и ще оставят управлението в ръцете на афганистанците, сигурността на региона изглежда още по-тревожно.
Президентът на САЩ Барак Обама спази обещанието си и започна изтеглянето на американски войници от Афганистан. Зад действията му се крие остро и ясно осъзнаване на това какво означават за страната му милиардите долари, похарчени за две войни през последното десетилетие. Купчината пари се преобразуват в раздуване на бюджетния дефицит и значително увеличаване на държавния дълг във време, когато икономиката продължава да се бори, за да стъпи отново на крака. Подобна равносметка има същата тежест за повечето европейски съюзници на Вашингтон във време на криза.
В последните месеци експерти от НАТО многократно обявиха, че още е твърде рано да се променя стратегията. Мнението им не се промени и предвид последиците от убийството на Бин Ладен. Както често се случва с войната в Афганистан, събитията могат да се тълкуват по твърде различни начини. Така разкритията, че западната коалиция води преговори с талибаните бяха отхвърлени от някои като поредната поза, а за други това беше просто потвърждение на очевидното. И все пак има нещо различно в условията – за първи път афганистански войници убиха хора, които са дошли при тях, за да ги обучават.
От известно време почти всички приемат, че в Афганистан не може да има спокойствие, ако в мирното споразумение не участват и талибаните. Много анализатори упорито настояват за преговори, като предлагат да се разграничава умереното мнозинство, което следва да бъде ухажвано, от джихадисткото малцинство, към което не трябва да се проявява милост. Това се превърна в официална политика предимно на САЩ, но, изглежда, така и не успя да получи пълната подкрепа на американските висши военни, които създаваха впечатлението, че продължават да се борят за пълна победа и нищо по-малко. Оттам дойде и мрежата, в която политиката на Вашингтон (а оттам и на неговите съюзници) към Кабул, изглежда, се е оплела. Но никой не трябва да се заблуждава, че битката в Афганистан ще има щастлив край, ако военните са оставени да се оправят сами.
Прогнозите за Афганистан стават още по-песимистични, ако се вгледаме в съседен Ирак. Войната там приключи, но бързо беше заменена от познатото кърваво насилие. След дълги преговори и сериозни колебания моментът, в който иракските политици трябваше сами да се справят с управлението на страната си, дойде. Никой обаче, изглежда, няма представа каква политическа съдба очаква оттук нататък управляващите в Багдад. Особено внимание предизвиква и усещането за странна незаинтересованост по темата, особено сред страните, които предизвикаха смяната на режима в Ирак преди девет години. За съжаление на правителството в Багдад на Запад приоритетите вече са други.
Очакванията за демократичното бъдеще на Ирак не се оправдаха. Крехкото самочувствие на иракския премиер Нури ал Малики, имащ зад гърба си всички ресурси на властта, се сгромоляса звучно след поредицата ужасяващи бомбени нападения в цялата страна. Те показаха пълната неадекватност на местните сили за сигурност. Липсата на забележимо подобрение в живота на населението и твърденията за корупция още повече подкопаха шансовете на Малики.
Докато във Вашингтон и Лондон все още отчитат мисията си за успех, в самия Ирак се затвърдиха опасенията, че новото правителство не е достатъчно силно, за да даде на страната достатъчно сигурност. Американските бойни подразделения напуснаха, но това сякаш не е основната мисъл в главите на местните политици. Коалицията на Ал Малики изглежда много по-ангажирана с отстраняването на вътрешнополитическите си противници, а не с подобряване на условията за живот. Дисквалифицирането на депутати и министри се превръща в практика и подкопава легитимността на режима в Багдад. Вашингтон логично показа притеснения. В Белия дом отлично знаят, че всяка форма на обществено недоволство в иракското общество обикновено прераства в улично насилие, както се случи и сега. И ако досега то беше контролирано от американските войници, никой не може да каже какво ще се случи, след като силите на Пентагона напуснаха страната.
Бъдещето крие огромна въпросителна и пред силите за сигурност на Ирак. Все още неопитната армия не успява да предотврати големите бомбени атентати, разтърсващи Багдад през последните месеци. Местните сили за сигурност показват слабост и при умиротворяването на раздираните от насилие провинции. Напрежението е още по-голямо, защото иракчаните са сами. В Багдад имат нужда от спешна модернизация на военната си техника, програмите си за обучение и възможностите си за събиране на разузнавателна информация. Част от вината за поредицата от големи взривове в Багдад се хвърля върху липсата на ефективно бойно проучване.
Ако този списък от задачи не бъде решен в близко бъдеще, вероятно ще се сбъднат всички песимистични прогнози за бъдещето на азиатската държава. Самоубийствената бъркотия от терористични нападения, враждуващи провинции и радикални групировки, съвсем като в дните след войната през 2003 г., отново изглежда актуална. Всеки играч на новия иракски вътрешнополитически фронт естествено ще предяви законните си претенции за плячка от петролните богатства на страната. Нужна е сериозна управленска програма, която да попречи на разпадането на страната – под влиянието на местните милиции – на кюрдски север, сунитски запад, плюс шиитски и проирански общности в останалите части. Подобен сценарий логично ще означава, че Ирак няма да бъде нито продемократичен, нито прозападен или каквото и да са си въобразявали във Вашингтон и Лондон преди девет години, когато започнаха цялата операция.
Анатоли Стайков
