Стратегиите и мерките за намаляване на бедността и стимулиране на трудовия пазар очевидно работят на свръхбавни обороти, въпреки че ни струват стотици милиони евро годишно. Неслучайно , някак между другото, бе подминат един доклад на Евростат, който показа, че пак сме ударили върха в негативна класация. Страната ни бе посочена с пръст като първенец в Европейския съюз по дял на населението, застрашено от бедност и социално изключване. По данни от 2010-а над 3 млн. българи, или 42% от населението, влизат в тази графа, с което постижение изпреварваме румънци и латвийци. С доходи под националната линия на бедността (211 лв.) е бил всеки пети българин, а повече от една трета от сънародниците ни са изпитвали проблеми с плащането на текущите сметки и не са имали възможност да отделят средства за едноседмична ваканция. Естествено, пак при нас са регистрирани и най-бедстващите пенсионери.
Странно защо от Министерството на труда и социалната политика хем оспориха резултатите от проучването, хем обещаха да актуализират действащите сега програми, за да отговорят на европейските изисквания. Експертите от ведомството на министър Тотю Младенов директно заявиха, че данните на европейската статистическа служба не са достоверни, защото бил използван комбиниран индикатор за материални лишения. Той показвал субективните лични оценки и нагласи на лицата и домакинствата. Тоест, ако някой каже, че не може да си позволи почивка на море, никой не проверявал, дали това е истина. Дори да оставим настрана убийствената доза цинизъм, съдържаща се в подобна констатация, действащият индикатор за определяне на бедността в България изглежда крайно необективен.
По данните на социалното министерство през въпросната година делът на застрашените българи е бил близо 41%, но
след изплащането на социалните трансфери
nbsp;
се е свил до почти 21 процента. Интересно как с превеждането на една пенсия, помощ или майчински, бедните като с магическа пръчка са намалели наполовина? В калкулациите си министерството надминава и най-оптимистичните очаквания, като се оказва, че сме сред най-проспериращите държави на Стария континент. След като е така, защо тепърва ще бистрим нова Национална стратегия за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване и ще актуализираме Националната програма за реформи, направена само преди година?
Отговорът е прост – пак ще смучем пари от структурните фондове на Европейския съюз и ще ги наливаме от пусто в празно. От набелязаните през април 2011-а реформи става ясно, че тогава само по оперативната програма Развитие на човешките ресурси са подписани
1724 договора за европейско финансиране
nbsp;
за общо 426.71 млн. евро, а сумата досега е нараснала значително. Но ако разгледаме заложените конкретни мерки, касаещи пазара на труда и борбата срещу бедността, се вижда, че контрастът между инвестиции и крайни резултати е направо фрапантен.
Например за модернизиране и укрепване на институциите на пазара на труда са похарчени 3.3 млн. евро, а нито бюрата по труда са заработили по-ефикасно, нито случайните минувачи ахват от обновения им външен вид. Въвеждането на активни и превантивни мерки на същия този пазар ни е струвало 81.1 млн евро. Резултатът – по последни сведения безработните в края на 2011-а са над 380 хил. души, а икономически активните на възраст между 15 и 64 години са намалели с над 67 хил. души спрямо последното тримесечие на 2010-а. За мерките за поощряване на активното остаряване и удължаване на трудовия живот са изплатени 6.1 млн. евро. И трудовият живот наистина се удължи, но чрез вдигането на пенсионната възраст, а фактът, че сме с най-висока смъртност в ЕС (14.6 на хиляда), очевидно означава, че активното остаряване засега не е проработило.
Програмите за подкрепа на самостоятелната заетост и създаване на малки предприятия са глътнали 4.4 млн. евро. Самонаетите обаче прогресивно намаляват и стават клиенти на бюрата по труда, а малцината оцелели се борят с икономически и законодателни пречки, спъващи бизнеса им, и се оплакват, че не са национално представени в работодателските организации.
Изглежда доста нелепо, че мерките за улесняване и увеличаване на участието на жените в заетостта, за да се намали
сегрегацията на полова основа
както и да се съчетае работата и личния живот и се улесни достъпа до услуги за гледане на деца, са стрували 1.1 млн. евро. Жените на българския трудов пазар обаче отдавна не са дискриминирани или нископлатени, а дори активно изместват мъжете от ръководни постове. Неотдавна във форум, посветен на женското предприемачество, министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков изтъкна, че една трета от предприятията в България са собственост или се ръководят от дами. Във възрастовата група до 30 години съотношението им с мъжете е едно към едно и въобще не може да се говори за двоен стандарт. Съчетаването на личния живот и работата пък съвсем не е въпрос на пол. От друга страна, въпреки проблясъците в тази посока, програмите за наемане на детегледачки все още са непопулярни сред обществото и имат силно ограничен обхват.
По пътеките за интегриране и повторно връщане на работа на хора в неравностойно положение (които у нас са над един милион) са изразходвани още 32 млн. евро. През миналата година
по болезнения социален въпрос
бе създадена и национална стратегия, но видимо подобрение няма. Нещо повече, работодателите продължават да заявяват неизпълними длъжностни характеристики, за да не назначат човек, който впоследствие не могат да уволнят. Така едва около 10% от хората с увреждания работят, а чрез бюрата по труда ново работно място са си намерили само 4-5 хил. души. В същото време Националният осигурителен институт плаща над 800 хил. инвалидни пенсии и държавата се чуди как да се отърве от този огромен разход. Затова, вместо да твори нов куп агитационни документи, май е по-добре правителството да следи стриктно как се харчат чуждите пари. За да не секне внезапно кранчето.
nbsp;
