След първите медийни изригвания по темата кредити, лихвени равнища и права на потребителите правителството и банките възприеха конструктивния подход и седнаха на масата на преговорите. Първата среща се състоя в Министерския съвет още в понеделник, а неин домакин бе министър-председателят Бойко Борисов. Банкерското съсловие се представляваше от членовете на управителния съвет на Асоциацията на банките в България (АББ), управителя на БНБ Иван Искров и подуправителя Калин Христов. На срещата присъстваха и представители на Министерството на финансите. Вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков остана верен на типичния си леко аристократичен стил и закъсня за събитието, но със сигурност е имал сериозна причина за това.
Основната тема на дискусията, както се разбра по-късно, е била: как може да се отговори на обществения натиск за по-справедливи процедури при отпускането на заеми, най-вече за гражданите. Трите сюжетни линии, даващи отговор на въпроса, са били: определяне на ясен референтен лихвен процент, който да е база за формиране на лихвените равнища по кредитите; регулиране на таксите и комисионите и вкарване на заемите под 400 лв. в обхвата на Закона за потребителския кредит. Коректно е да се отбележи, че и премиерът Бойко Борисов, и заместник финансовият министър Боряна Пенчева са се отнесли с дължимото внимание и разбиране към аргументите на банкерите.
Министър-председателят е разпоредил да се сформира работна група, която да намери адекватни решения по трите теми и те да му бъдат докладвани в понеделник – 20 февруари. Дотогава участниците в рандевуто са се разбрали да не правят изявления пред медиите, за да не се създава допълнително напрежение и неоправдани очаквания. Точно тази задача е много труднопостижима, защото хората от работната група дискутират обсъжданите въпроси със свои подчинени и експерти. Така кръгът на запознатите става доста широк.
Официално в групата влизат председателят на АББ и главен изпълнителен директор на УниКредит Булбанк Левон Хампарцумян, заместник-председателят на асоциацията и председател на УС на Българска банка за развитие Асен Ягодин, както и трима от членовете на управителния съвет на АББ. Това са изпълнителният директор на ОББ Радка Тончева, председателят на надзорния съвет на Първа инвестиционна банка Мая Георгиева и изпълнителният директор на СИБАНК Петър Андронов. Представителят на БНБ в работната група е подуправителят Калин Христов. Екипът експерти от Министерството на финансите пък се води от заместник-министъра на финансите Боряна Пенчева.
Във финансовите среди обаче упорито се коментира, че смисълът в създаването на тази работна група не е да се намерят рационални икономически решения, а да се демонстрира жест на добра воля, който отново ще бъде експлоатирано от правителството.
Управляващите просто се опитват да изземат темата на недоволството от лихвите по кредитите от репертоара на опозицията и да извлекат дивиденти от нея. В този смисъл работната група трябва да предложи решения, които правителството да представи като своя заслуга за защита на обществения интерес, без обаче те да засягат нормалното функциониране на пазара. Въпреки двете заседания – във вторник и в петък, работната група едва ли ще открие
общодостъпен референтен лихвен процент
или някакъв друг подобен индекс. Причината за това е твърде елементарна. И тя е, че българските банки не привличат парите, с които кредитират, на междубанковите или борсовите пазари, както това става в Европа, САЩ, Япония или Канада. У нас съществува междубанков пазар, на базата на който се формира индексът СОФИБОР – в момента той е 0.256%, но сделките, сключвани на него, са еднодневни. Едва ли е разумно на базата на еднодневни операции да се определя цената, по която да се предоставя кредитен ресурс за една, пет, десет че и повече години. Освен това трансферите на междубанковия пазар у нас са за по 4-5 млрд. лв. на ден, което го прави лесноманипулируем. Достатъчно е четири или пет банки да сключат няколко кръстосани сделки за по четвърт милиард лева на по-висока цена и СОФИБОР-а ще излети във висините. А базираните на него лихви по кредитите ще го последват. И това не са просто хипотези, а реална заплаха. Най-пресният пример е свързан с Лондонския междубанков лихвен процент (ЛИБОР), който се определя на пазар с оборот от 350 трлн. долара и евро на ден и за манипулацията на който Файненшъл таймс публикува неотдавна свое разследване.
Идеята референтната лихва или индекс да се определя от БНБ също е несериозна. Това можеше да става и се случваше до средата на 1997-а, когато Централната банка беше кредитор от последна инстанция както на кредитните институции, така и на държавата. Със своите рефинансирания тя бе законодател при формирането на цената на финансовия ресурс и по тази причина управителният й съвет два пъти месечно се събираше, за да обсъди нивото на основния лихвен процент и евентуално да го промени. С въвеждането на Валутния борд тези права на БНБ й бяха отнети.
Предложението на управляващите
някои такси и комисиони да бъдат обявени за незаконни
пък просто не подлежи на коментар. Общоприето правило е таксите и комисионите да покриват разходите на банките за издръжка на персонала. Приходите от лихви пък покриват разходите за привлечен ресурс, рисковата надбавка и участват във формирането на печалбата.
Но да се върнем на таксите. Вярно е, че банките събират такса за разглеждане на документи, за управление на кредита и за оценка на обезпечението. Само че нали с тези пари се плащат възнаграждения на хората, които преценяват финансовото състояние и платежоспособността на клиента, на тези, които приемат и заверяват погасителните вноски, както и множество други разходи. Например, за да се сключи един договор за ипотечен заем, банката трябва да оцени имота, който й предлагат за обезпечение. Във връзка с това тя предприема някои действия, за които плаща съответните такси. Удостоверението за липса на данъчни тежести върху имота например струва 10 лв., които отиват в Националната агенция за приходите. За данъчна оценка на съответната община се плащат между 19 и 29 лева. За удостоверение за липса на тежести върху имота пък службата по вписванията иска между 10 и 50 лева. За изваждането на скица на имота трябва да се ходи до службата по геодезия, картография и кадастър и там услугата също не е безплатна – между 8 и 45 лева. Всички тези пари банката плаща от събираната такса за оценка.
Управляващите могат да решат, че банките трябва да калкулират описаните разходи за собствена сметка, но тогава им отричат правото да печелят, а това е изконен прерогатив на всяко търговско предприятие. Специално за банките печалбата е задължителна, защото само по този начин се гарантира стабилността им.
Въпросът с кредитите до 400 лв.
като че ли ще намери най-лесно решение. Банките са склонни този вид заеми да бъдат включени в Закона за потребителския кредит и да се подчиняват на изискванията в него. Склонни са, защото кредитите до 400 лв. просто не ги засягат. Неслучайно те са изключени от европейската директива за потребителското финансиране, на базата на която е създаден нашият закон. В Европа, а и по света е прието, че този вид заеми се отпускат без подробно документно доказване на доходите и при бързо разглеждане на искането на клиента – от десетина минути до един час. Точно по тази причина те не са приоритет на банките, а на специализирани компании за бързи кредити, каквито има и у нас. Те поемат по-високия риск от такива заеми, но и начисляват по-висока лихва, която често достига до 3-4% на месец. Вкарването на бързите кредити под шапката на закона може да убие този вид финансиране, което гражданите вземат в случай на крайна нужда и което не биха получили от банка. Неслучайно именно в кризата бизнесът с бързи кредити се разви почти светкавично и общият му обем вече е около 4 млрд. лева.
Идеята на правителството да сложи
спирачки пред безогледното лихварство
според някои е достойна за адмирации. Но за целта не е нужно да се пипа Законът за потребителския кредит. Достатъчно е да се създаде един кратък, но точен закон срещу лихварството, който да санкционира всички търговски дружества, събиращи под една или друга форма лихви от 50-60% годишно. Подобни нормативни документи съществуват в много от държавите от ЕС и те могат да бъдат база за създаването на добър закон и в България.
