Гражданин да осъди държавен орган за понесени от него вреди е невъзможна мисия. Преди няколко дни петима върховни съдии излязоха с коренно противоположни становища по един твърде прост въпрос: пред кой съд и по какъв ред държавните органи, издали незаконни наказателни постановления, ще плащат на ощетените за вредите от тях, ако съдът отмени тези актове.
Този съдийски спор на практика засяга всеки, който някога е бил глобяван за някакво нарушение и впоследствие санкцията му е била отменена в съда. Защото много често подобен акт причинява вреди – блокира се бизнес, банкови сметки, спират се автомобили от движение, харчат се пари по адвокати, причиняват стрес, а може и до инфаркт да докарат човека, като му треснат една глоба от 20 000 лв. например.
Независимо дали става дума за отделен човек или за фирма, това са
щети, които следва да бъдат овъзмездени
ако този акт на държавния орган се окаже незаконосъобразен. Само че проблемът е как да стане това. Защото съдилищата спорят кой трябва да разгледа едно такова дело. Законодателят пък се прави, че проблемът не съществува, защото така е по-удобно. И в крайна сметка го отнасят гражданите.
Факт е, че огромна част от обжалваните наказателни постановления и принудителните административни мерки на държавни органи падат в съда. Това, че съдиите не могат да се разберат, не е новина – с противоречивата им практика вече сме свикнали, макар че не би трябвало да е така. Но фактът, че това продължава вече с години, е направо отчайващ.
Един благоевградски казус се разходи през половин България, за да се реши поне кой съд трябва да го гледа. Делото е заведено от двама жители на града и е срещу Министерството на земеделието и храните (МЗХ), от което те искат 10 000 лв. обезщетение. Хората са били санкционирани от Районната дирекция на горите с наказателно постановление, което впоследствие е било отменено. И пострадалите решават да търсят обезщетение за незаконния акт. А защо подобни смелчаци у нас са твърде малко става ясно от последвалите събития.
Първоначално двамата благоевградчани завеждат дело за непозволено увреждане срещу МЗХ в Районния съд. Според Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму
Затова искът звучи логично. Само че Районният съд в Благоевград прекратява делото, защото смята, че му е неподсъдно. Според съда съществува специален закон, който дава възможност за търсене на отговорност от държавните правораздавателни и административни органи – и това е Законът за отговорността на държавата (ЗОДОВПГ). А делата по този закон и по конкретния текст – за вреди от действия на административни органи, са подсъдни на административен съд.
Така папките стигат до Благоевградския административен съд. Там обаче решават точно обратното – че делото не е подсъдно на този съд и не е този законът. И че то следва да се разглежда от районен съд. Защото вярно е, че става дума за акт на административен орган, само че наказателното постановление е твърде специфичен документ и на практика чрез него се осъществява една санкционна дейност, вид правораздаване. А ЗОДОВПГ позволява административният орган да бъде съден само за чисто административните си действия.
Ситуацията на практика граничи с отказ от правосъдие. Затова Благоевградският административен съд резонно сезира ВАС и ВКС, за да направят смесен петчленен състав, който да укаже на долустоящите какво трябва да правят. И преди няколко дни смесената петчленка се произнесе: делото е подсъдно на Административния съд в Благоеврград, а редът, по който следва да се разглежда, е по чл.1, ал.1 от ЗОДОВПГ. Само че се оказва, че решение всъщност няма: в петчленката има трима съдии от ВКС и двама от ВАС. Тримата от ВКС смятат, че делото следва да се разгледа от Административния съд в Благоевград, а двамата съдии от ВАС – обратното. Затова и подписват определението с особено мнение.
За съжаление спорът, който тече между съдиите, съвсем няма пикантен характер, а е твърде сериозен, защото касае много хора. Още повече при постоянно завишаваните размери на глобите, което наблюдаваме вече от години – в редица закони
минималната предвидена санкция вече е 10 000 лв.
а това са пари, които могат да сринат всеки малък бизнес, особено сега, когато всеки лев е важен.
Според определението на петчленката, след като подобни искове следва да се разглеждат от административните съдилища и да се прилага ЗОДОВ, това означава, че и наказателните постановления са вид административна дейност. Но не само в теорията, а и в съдебната практика, включително и в Европа, това не е така.
Дори да се приеме, че издаването на наказателно постановление не е административна дейност, а е правораздавателна дейност на административен орган, то тя се осъществява от административен орган в изпълнение на нормативно възложени му задължения. Касае се за акт на административен орган, а не на правозащитен такъв, така че независимо че е акт, издаден по реда на ЗАНН, за вредите, причинени на лицето, вследствие на отмяната на акта като незаконосъобразен, отговорността е на държавата на основание чл.1 от ЗОДОВ, смятат съдиите от ВКС.
Съдиите от ВАС в петчленката обаче са на коренно противоположно мнение. Според тях дейността по установяване на административни нарушения и налагане на административни наказания не е типична административна дейност, защото чрез нея се реализира държавна репресия – лицето се признава за виновно в извършването на административно нарушение. А в ЗОДОВ е изрично разписано, че административните органи дължат обезвреда само за административната си дейност.
Казуистиката и замерянето с алинеи
изглеждат твърде далечни на непредубедения читател, но всъщност от решаването на този въпрос зависи дали един човек ще може да получи обезщетение за нанесените му от незаконен акт на администрацията вреди, или не. Така или иначе, след произнасянето на смесения състав на ВКС и ВАС благоевградското дело ще отпътува обратно към тамошния административен съд. Какво ще реши той – тепърва ще стане ясно.
По-важното обаче е, че това съвсем не е първото определение на петчленка, свикана по този проблем. А още по-важно е, че има други петчленки, които са се произнасяли различно. И на практика няма единно мнение по въпроса. А това създава невероятен хаос в съдилищата от по-ниските нива, които не знаят чие мнение да приложат.
Това, което не е ясно в цялата тази история, е защо законодателят се прави, че не забелязва проблема, особено след като в Народното събрание има достатъчно юристи и те би следвало да знаят за какво иде реч. Още повече че проблемът с подсъдността при такива искове съвсем не е единственият въпрос, който със страшна сила виси нерешен от години. Има и друго: разноските по делата, с които се оспорват и отменят като незаконосъобразни наказателните постановления, не се присъждат на хората, които обжалват – разходите по адвокати и такси си остават за тяхна сметка. И това става по същата причина: защото наказателното постановление не е ни рак, ни щука – хем произлиза от административен орган, хем е един вид наказателно обвинение. Разноски по обжалването не се присъждат, а когато някой се опита да си ги търси по съдебен ред, започва същата мъка: ама дали да е по ЗЗД, или по ЗОДОВ. И пак почва чупене на пръсти и писане на особени мнения.
В крайна сметка проблемът може твърде лесно да бъде решен с една нетвърде сложна промяна в закона. Която обаче трябва някой да предложи. Само че това не се прави вече с години – вероятно от страх, че хазната може здраво да се оръси покрай незаконосъобразните актове на държавните органи. А тези, за чиято сметка става всичко това, продължават да преглъщат, че битият е бит и…
