Професор д-р Пенчо Пенев е роден през 1947 г. в гр. Кюстендил. Той е професор по конституционно право и доктор по гражданско и облигационно право. Доскоро беше директор на Националния институт на правосъдието. Кариерата си на юрист започва като младши съдия в Софийския окръжен съд, впоследствие отива в Костинброд, където се издига до председател на Костинбродския районен съд. След години се връща в София, а впоследствие става председател на Гражданската колегия на Софийския окръжен съд. В началото на промените обаче Пенев се впуска в политиката. Последователно става депутат в Седмото Велико народно събрание, през 1990-1991 г. е министър на правосъдието и вътрешните работи в кабинетите на Андрей Луканов и Димитър Попов. От 1991 до 1997 г. е конституционен съдия.
nbsp;
Професор Пенев, напоследък предложението за въвеждане на задължително гласуване стана особено актуално и привържениците му го представят едва ли не като панацея в борбата с купуването на гласове и срещу въздържането на огромна част от българите да гласуват. Какво е Вашето мнение на юрист с дълъг опит на конституционалист – следва ли да се въведе наистина задължително гласуване и как да се осъществи?
– Наистина витае такова предложение в общественото пространство. То обаче поставя два големи въпроса. Първият наистина е как да стане това – дали е възможно да се въведе със закон, или е нужна и промяна в Конституцията на Република България? Проблемът е, че има два възможни отговора. Първият е, че конституцията предвижда и урежда избирателното право като право, а не като задължение. В чл.42, ал.1 се казва точно това: че избирателното право се осъществява от всеки пълнолетен български гражданин. В следващата алинея на чл.42 се казва, че организацията и редът за провеждане на изборите се уреждат със закон. Задължителното гласуване обаче не е нито въпрос на реда, нито на организацията по провеждането на изборите. Тази теза се подкрепя и от чл.58 от КРБ, в който се изброяват задължения, предвидени в конституцията, а там задължението за участие в изборите също не фигурира. И третият аргумент е в разпоредбата на чл.93, ал.3 – тя показва, че конституционният законодател третира избирателното право като право, а не като задължение. Там се казва, че президентът е избран още на първи тур, ако получи 50 плюс 1 процента от гласовете и ако са гласували повече от половината избиратели с право на глас. Тази разпоредба изрично допуска, че може да има избор с половината от избирателите с право на глас. Следователно конституционният законодател ясно показва, че третира избирателното право именно като право, а не като задължение. В противен случай тази разпоредба би била излишна. Това е първата теза и аз поддържам нея.Според мен едно такова задължение не може да се въведе без промяна в конституцията.
Съществува обаче и коренно противоположно мнение – че е възможно въвеждането на задължителното гласуване без промени в конституцията.
– Така е, възможно да се разсъждава и по друг начин – алтернативно, по друг начин. Пита се противоконституционно ли ще бъде въвеждането на едно задължително гласуване, ако се направи със закон, без изменение в конституцията. Въпросът е какво всъщност ще се въведе с този закон, ще се ограничи ли по някакъв начин избирателното право. А всъщност единственото нещо, което ще бъде предвидено като задължение, е отиването до избирателните урни. Защото и там всеки ще може да пусне празна или недействителна бюлетина. С други думи – задължително ще бъде само отиването до секционните комисии, не се накърнява самото право на гласуване дори и при въвеждане на такова задължение – избирателят пак ще може да решава дали да гласува или не, ще може да пусне недействителна бюлетина. Според тези, които защитават тази позиция, това ограничение, въведено със задължението да се отиде до урните, е пренебрежимо спрямо конституционната уредба на правото на глас, т.е. с него не се въвеждат ограничения, които биха били конституционно осъдителни или конституционно укорими. Ако избирателят не желае да подкрепи нито една от политическите сили – пак ще може да не го направи. Това е втората гледна точка, според която това задължение би било допустимо, то сякаш не противоречи на конституцията – тази теза също битува много широко.
Добре, но коя тогава е вярната теза, след като и за двете има юридически аргументи за и против?
– Според мен в сегашната ситуация е по-добре да се направи едно предварително питане до Конституционния съд, за да може той да разтълкува нормите на конституцията и да даде отговора. За да няма съмнения или да се яви проблем, ако то бъде въведено със закон и впоследствие този закон бъде обявен за противоконституционен. Право да сезират КС имат и една пета от народните представители, президентът – известно е кои могат да го направят. А има и интерес от такова тълкуване. Това е най доброто решение, след като има два варианта за тълкуване, при това със силна аргументация. Друг е въпросът дали ще се намери кой да сезира съда.
Но има и друг дискусионен въпрос: ако все пак се предприеме такава стъпка, тя би следвало да доведе след себе си и санкция за тези, които не изпълняват задължението си да гласуват. А дори мисълта за въвеждане на такава санкция поражда страшен отпор…
– Това е другият голям въпрос, пред който са се изправяли много от държавите, които са въвели такова задължително гласуване – с какви средства това задължение да бъде обезпечено, по какъв начин то да функционира, за да не е само едно пожелание без никакви последствия. Тези държави, които са го въвели, са възприели два модела – единият на негласувалите да се забрани да заемат държавна служба. Но ако се въведе нещо подобно тук, ефектът ще е нулев почти, защото тези, които в масовия случай не ходят да гласуват, нито някога са имали намерение, нито в бъдеще ще имат намерение да стават държавни служители, подобна санкция изобщо няма да ги стресне. Освен това забраната за заемане на публични длъжности всъщност ще означава, че със закон ще се създаде дискриминация – това ще е един откровено дискриминационен закон. Вторият начин е имуществената санкция, евентуално 100-200-300 лв. глоба. Но при това състояние на държавата, при масовото обедняване на населението, при тази демографска картина представяте ли си какво би означавало това? Ако се сложи тази имуществена санкция, тя ще е удар по джоба на немалко хора. А те няма да са от средната класа, за тях това няма да бъде безразлично – все пак 200 лв. е една пенсия. Затова си мисля, че в сегашната ситуация въвеждането на задължителното гласуване едва ли ще бъде много продуктивно, даже ми се струва нереалистично. Поначало демократичният избор в една правова, демократична държава се гарантира от средната класа, от относително образованите хора, които са носители на здрав морал и манталитет.
Така е, но проблемът е, че точно тези хора не гласуват…
– Първо да се запитаме обратното: налице ли е у нас средна класа, говоря за стабилна средна класа? На какво ниво е образованието – и там кризата е видима. Да не говорим за моралните устои, там просто няма какво да кажем…
Така погледнато, ситуацията твърде прилича на улица без изход, поне за следващите няколко вота. Какъв е изходът, след като смятате, че задължителното гласуване е нереалистична идея? Преференциалното гласуване?
– Преференциалното гласуване е просто един от демократичните механизми, които се прилагат в Европа, той внася известен мажоритарен елемент. Но и то е безсмислено, ако прагът бъде повече от 5-7 процента. Даже седем ще е твърде висок процент. Но и той не е решение. Преференциално, общо взето, гласува твърдият електорат, защото той има поглед върху листите, въпреки че дава възможност и за хората извън партийните структури да изразят своите предпочитания към определена личност. Но и това е палеативна мярка. Изходът е един и той е класически, въпреки че за съжаление така и не успя да се осъществи в България: нормален изборен процес става със здрави партии, с добри програми и с читави кандидати, с добро име, които да могат да увлекат хората, да направят себе си привлекателни за избирателя. Политиците вместо да си бият главите и да откриват топлата вода, да вземат да си оправят елитите, да си оправят кандидатите и да грабнат доверието на хората. Това е.
