След четири години умуване проектът за нов Наказателен кодекс (НК) отиде в парламента, след като Министерският съвет го одобри тази седмица. Кабинетът гласува, без да се церемони сред усилващия се вой срещу отделни текстове, стигащ до негативни оценки за целия проектозакон. Срещу него се чува единствено гласът на правосъдния министър Зинаида Златанова – човек, който нито се е занимавал с наказателно право, нито е изразявал някога позиция за наказателната политика на държавата. В резултат никой не се радва въпреки постигнатия уж консенсус, че сега действащият наказателен закон, приет през 1968 г., трябва да бъде заменен. А висящият от години въпрос кой определя наказателната политика остава отново без отговор. Но за коя ли политика у нас се знае кой я определя?
Ситуацията на законодателна импотентност, възникнала и защото всеки е срещу всеки, означава едно: практиката на безкрайни поправки, на които се „радваше“ сегашният НК, ще продължи и след приемането на новия. Ако бъде приет. И той ще бъде поредният нормативен акт, негоден да санкционира съсипващата страната епидемична престъпност. И как иначе да бъде, щом тя е припозната от обществото като целенасочена държавна политика в слугинаж на групови интереси?
Кои са кривиците, пречещи на съвместния ход? Първо, тези на властта. Проектът беше писан достатъчно дълго време и технически можеше да се постигне съгласие по всички основни въпроси. И работната група, ръководена отначало от професора по наказателно право Александър Стойнов, твърди, че го е постигнала. Дали обаче е така? Едва в интервю с проф. Стойнов, публикувано в предишния брой на „Параграф 22“, узнахме, че работните групи са били всъщност три. Нищо подобно не чухме, докато се работеше по проекта. Трима правосъдни министри (кой от кой по-неадекватен)мълчаха като риби какво всъщност се случва, след като започна работата по него – докато министърът бе Маргарита Попова. Нито казваха: „Работата върви добре“, нито: „Върви зле“, нито се застъпваха публично текстове, на които държат.
Не стана ясно и кои са участниците в тези работни групи, нито кой ги е подбрал. Пак от интервюто с проф. Стойнов научихме, че са участвали седем съдии от Върховния касационен съд и седем прокурори от Върховната касационна прокуратура. И до днес обаче никой не обявява имената им. А и в двете висши структури на магистратурата има абсолютно ретроградни и корумпирани хора, в значителна степен отговорни за вилнеещото беззаконие в държавата. Ако и такива професионалисти са писали кодекса, кой би се наел да твърди, че са изразили единни становища на професионалните си гилдии, а не са изпълнили поръчки на определени съдебни босове, от които са зависими?
Възниква и въпросът може ли изобщо да се възложи само на магистрати да пишат основния наказателен закон? Та нали те са в основата на масовата безнаказаност, те изнасилват закона по всички възможни начини според поръчката и интереса. На практика участието само на магистрати в това начинание е грубо погазване на основния конституционен принцип за разделение на властите, тъй като тяхната работа е да прилагат закона, а не да го пишат. По дефиниция наказателната политика трябва да се налага от законодателя в интерес на народа – суверен. Дори тълкуването на правните норми от магистратите (по конкретни дела и с тълкувателни решения)се допуска до определени граници. Законодателят трябва да реагира незабавно, ако те бъдат прекрачени. У нас обаче практиката магистратите да си пишат сами и на тъмно законите, по които после отсъждат, е просто една уродлива норма. А вместо да потънат вдън земя, законодателната и изпълнителната власти се хвалят, че поверили писането на законите на съдебната.
Малко е конструктивното съдържание и в патетичните протести на представителите на т. нар. неправителствен сектор. Те пък поискаха 6-месечна отсрочка за провеждане на обстоен дебат върху проекта вместо определените от кабинета три месеца за обсъждане. Дебатът нито ще е толкова обстоен, нито толкова широк, колкото изглежда в тези призиви. Съмнително е и колко ще е обществен. Защото отговорните институции всякак гледат обществото да не бъде питано сериозно, а не формално – по тези въпроси. Да, някои неправителствени организации се обединиха, и то основателно срещу отделни, налагащи цензура текстове като криминализацията на фотографирането и филмирането на хора без изричното им съгласие, както и разпространяването на служебна защитена информация. Българската стопанска камара се опита да възрази срещу текстовете, криминализиращи неплащането на осигуровки, че те са следствие от споразумение между социалните партньори – синдикатите и работодателите.
Златанова обеща „корекции“ и „компромиси“ по тези и по други текстове, но това не премахва неприятното усещане, че се сътворява един импотентен Наказателен кодекс. Проблемът не е в това, че по-голямата част от проекта възпроизвежда действащия наказателен закон. Спор няма, че трябва да бъде ползван законотворческият опит в страната от 1896 г. до наши дни, както и постиженията на българската наказателноправна доктрина през целия този период. Големият проблем на проекта за нов НК е, че по нищо не личи да се отчита криминалната реалност, превърнала България в нарицателно име за безнаказана престъпност и корупция. Ако идеята е да избудалкаме Брюксел преди поредния мониторингов доклад – усилията са всуе. Там отдавна не вярват на хартия, а гледат изхода на делата. А точно същото – практическата липса на правосъдие гледат и българите.
Какъв обаче да е изходът от съдебните процеси, щом никой не се и опитва да ограничи законните начини да бъде провалено едно дело? И при положение че възможностите за избягване на наказателна отговорност са уредени нормативно?! Именно те дават възможности за кастриране на закона при определяне на наказанието. При това тук изобщо не коментираме процесуални „способи“, сред които са целенасочено проваляне на разследването от полицията или от прокуратурата или порочна оценка на доказателствата от страна на съда. Авторите на проекта може и да твърдят, че прекалената наказателна репресия не носи резултати, но заложените прекалено ниски „прагове“ и „тавани“ за наказанията по отделните видове престъпления дават големи възможности за освобождаване от изтърпяване на наложено наказание (т. нар условни присъди)и за освобождаване от наказателна отговорност чрез замяна на лишаването от свобода с глоба.
Ако към тези вратички добавим възможностите за условно предсрочно освобождаване при добро поведение, за определяне на наказанието под най-ниския предел и замяната му с по-лек вид при изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, за редуцирането на наказанието при съкратено съдебно следствие, както и ограниченията за увеличаването му при извършени множество престъпления (включително и тежки рецидиви), картинката става ясна. А има и други тънки хватки. Отделно Народното събрание може да налага амнистията, а президентът – да помилва. Сега се въвежда и институтът на многократно освобождаване от наказателна отговорност с налагане на глоба, ако извършителят си е платил и поне година е мирувал, плюс отмяната на доживотния затвор без замяна.
За тези неща трябваше и трябва да се говори, когато се пише и обсъжда основният наказателен закон на държавата, за който Златанова правилно твърди, че е най-важният след конституцията. Но онези, които трябва да повдигнат тези теми професионално, същото толкова професионално избягват да коментират. Обяснението на българските граждани за това „професионално“ мълчание е едно – съдебната система се храни от поддържането на криминогенните фактори толкова добре, колкото и от бюджета, пълнен от данъкоплатеца. Че и далеч повече.
