Много от временните собственици на плажове у нас са сключили „блестящи“ дългосрочни договори още преди петнадесетина години и не се притесняват, че скоро могат да изпуснат златната кокошка. Годишната вноска, която плащат, за да стопанисват част от морския бряг, се актуализира единствено спрямо инфлацията, докато източниците им на приходи през последните години растат главоломно – има все повече туристи, заведения и атракции, от които концесионерите събират всевъзможни такси.
Най-сладки са приходите от заведенията – т. нар. временни преместваеми обекти. Техният брой по никакъв начин не се отразява върху размера на концесионната такса, а в същото време носят доста големи печалби. Достатъчно е само да не заемат повече от половината площ на пясъчната ивица. Цените на крайбрежните барове за един сезон започват от 10 хил. лв. и надхвърлят 50 хил. лв., в зависимост от вида и големината им. В лъскавите курорти таксата дори достига 75-100 хил. лв. за едно лято. Тези суми обаче не са никак стряскащи за ресторантьорите, тъй като парите се избиват лесно, когато бирата върви по 7 лв., а безалкохолното – по пет. Реално се получава така, че ако на даден плаж има три-четири заведения, концесионерът може да се изплати на държавата само от техните наеми. Освен това е публична тайна, че почти винаги тези средства се договарят и плащат „под масата“, докато в договорите са записани съвсем други цифри. Целта е да се спестят данъци, а и така се занижават приходите като цяло, което е един вид предпоставка да не се вдигат концесионните такси.
Друг източник на „чисти“ печалби за концесионерите са плажните игри като мини голф, волейбол, батут, бънджи, федербал и други. Всеки, който иска да разположи подобни съоръжения по пясъка, плаща наем от няколко хиляди лева – в зависимост от броя на туристите, които посещават района. Сумите стават доста по-големи, когато забавленията са вътре в морето. Така например за атракции, като: водни колела, джетове, „банан“, сърф и др., концесионерът взима по 10-15 хил. лв. на сезон. Трябва да се отбележи, че в тези случаи стопанинът на плажа отново не прави никакви разходи.
Колкото и лесни и приятни да са споменатите приходи от наеми, вниманието на всички плажни бизнесмени е концентрирано върху нещо съвсем различно – чадърите и шезлонгите. Именно те пълнят най-много джобовете им. Неслучайно за събирането на таксите от тях са ангажирани най-близките им хора – за предпочитане роднини. Често дори самият шеф прекарва деня на горещия пясък, за да следи дали всеки посетител плаща за „сянката“. Известни са и редица схеми, чрез които се вземат възможно най-много пари от летовниците. Всеки чадър например може да се предлага в комплект с два шезлонга. Друг трик е забраната да се поставят хавлии в зоната между чадърите и морето, което принуждава семействата с деца да платят, за да могат да наблюдават малчуганите си.
Простите сметки показват, че при един средноголям плаж (с дължина 500 м и ширина 40 м) могат да се поставят около 450 чадъра (средно на 4 м разстояние един от друг върху 50% от площта на пясъчната ивица). Ако приемем, че цената е 5 лв., то дневният приход стига 2250 лева. При активен сезон от поне 75 дни крайната сума е близо 170 хил. лева. Но със сигурност парите са още повече, тъй като според хората от бранша поне 20% от чадърите се отдават повторно в рамките на един ден. Съвсем отделно са постъпленията от шезлонгите, които не са никак малко, шатрите (на цена около 50 лв.), масички, постелки за шезлонгите, хавлии и други.
Макар че по закон половината от плажната ивица трябва да е свободна (бел. ред. – да няма чадъри и да не се плащат такси за ползването й), на практика нещата не стоят точно така. Без чадъри се оставят само най-лошите части от плажа, където освен това се изнасят всички кошчета за боклук. Реално концесионерът не нарушава закона, но ако туристът не си плати, ще трябва да лежи между боклуците.
Лесните пари за стопаните на плажовете обаче не свършват дотук. Добри приходи идват и от многобройните сергии и павилиони, които предлагат всевъзможни стоки. Таксите, които наемателите плащат за тях, започват от 2-3 хил. и надхвърлят 10 хил. лева. Малко по-различна, но също така доходоносна е ситуацията при продавачите на царевица, сладолед, закуски, плодове или минерална вода. По-често концесионерите наемат срещу определена надница (не по-малко от 50 лв. на ден) свои хора за тази работа. И само на малките плажове понякога тази дейност се преотстъпва срещу една-две хиляди лева на сезон.
Разбира се, концесията на един плаж е свързана и със сериозни разходи освен държавната такса. Това са основно почистването на пясъчната ивица, осигуряването на охрана, спасители, лекарски екип и още редица неща. Общото мнение е, че разходите за поддръжка за един сезон излизат около 50% от концесионната такса. А и не навсякъде нещата са толкова розови. През 2013-а например 64 плажа така и не бяха отдадени на концесия или под наем. Причините са или неизградена инфраструктура, което значително ограничава възможностите за правене на пари, или исканите нереалистично високи държавни такси.
