Напъните на служебния правосъден министър Христо Иванов да имитира дейност произведоха ефект. Заявката му да довърши актуализирането на стратегията за съдебна реформа се оказа взривоопасна, тъй като поставя за пореден път въпроса за разделянето на Висшия съдебен съвет (ВСС) на две колегии – съдийска и прокурорска. Подобна промяна изнервя до крайност държавното обвинение, което съзира в нея стъпка към изваждането му от съдебната система. Притеснени са и всички заинтересовани от запазване на статуквото, в което съдии, прокурори, съдебни началници и висши кадровици си сътрудничат и влияят безпрепятствено върху събитията в системата, прикрити зад прословутата си независимост.
Отпорът на застрашените дойде след проведената на 12 август среща, на която министърът обсъди промените в съдебната стратегия с представители на 15 неправителствени и професионални организации. Очевидно някои от поканените вече са се чувствали засегнати, защото на срещата не присъстваха членове на Асоциацията на прокурорите в България, на Камарата на следователите в България и на Българската съдийска асоциация. Именно те огласиха в края на миналата седмица становището си срещу разделянето на ВСС на две колегии, поставяйки под въпрос тезата на Иванов за максимален консенсус при изработването на стратегията. При това положение е ясно, че крайният срок за постигане на съгласие – 15 септември, ще изтече, без то да е постигнато. И планираното за тогава начало на обществено обсъждане ще възроди разногласията по темата от последните години.
Актуализацията на съдебната стратегия трябваше всъщност да е готова още в началото на годината и даже предишният правосъден министър Зинаида Златанова го обяви за факт. Тя каза още, че разделянето на съвета на две колегии е залегнало в проекта по искане на повечето поканени за обсъждането му неправителствени формации. Сред тях е и най-голямата съдийска организация – Съюзът на съдиите в България. Проектът обаче така и не беше обсъден и гласуван в Министерския съвет, вероятно защото съпротивата срещу него така и не стихна.
За всички всъщност е ясно, че точно по този въпрос за никакъв консенсус не може да става дума. В становището си недоволните казват, че се противопоставят категорично и трайно на предложението за разделяне на ВСС на съдийска и на прокурорска колегии, тъй като това би било в разрез с конституцията, би създало риск от изолиране на прокуратурата от съдебната власт и би улеснило по-късното й преминаване в подчинение на изпълнителната. Този риск бил особено голям и реален заради обявеното от правосъдното министерство намерение за предприемане на конституционни промени, в случай че предложените идеи за реформи не се осъществят. Трите магистратски организации настояват записаното вече в проекта разделяне на съвета да отпадне, тъй като щяло да доведе до правен абсурд при взимането на кадрови решения, при предприемането на законодателни мерки и при съставянето на бюджета на съдебната система.
Авторите на становището очевидно подозират, че се прави опит да бъдат изолирани, което личи от искането им предложенията за промяна в стратегията и в плана за действие въз основа на нея да бъдат публикувани в специална рубрика в сайта на правосъдното министерство заедно с протоколите от обсъжданията. Целта на публикуването, което трябва да става в определен срок, е да се създаде гаранция за публичност и за отчетност в създаването на такъв основополагащ документ. Друг проблем, върху който се фокусират авторите на становището, е въвеждане на програмното бюджетиране. Трите организации са твърдо против финансирането на отделните звена в съдебната система да бъде поставено в зависимост от общественото мнение.
Всъщност съответният текст в проекта предвижда мнението на гражданите да бъде искано не само при съдебното бюджетиране, а и при приемането на различни законодателни мерки. Финансовата страна на промяната в тази насока е взела обаче връх в случая. Недоволните ползват обичайното оръжие – ако бюджетното планиране се съобразява с оценката на гражданите за съдебната система, това би нарушило нейната независимост. През последните години били проведени социологически проучвания, които сочели медиите като важен фактор за формиране на тази оценка. Общественото мнение било строго субективен фактор и съобразяването с него щяло да постави съдебната власт пряко под влиянието на изпълнителната. На свой ред трите организации предлагат широка дискусия върху принципите за формиране на съдебния бюджет. В нея трябвало да участват само представители на съда, на прокуратурата и ВСС, както и представители на неправителствените организации. А периодичните изследвания на общественото мнение да се провеждат единствено с цел предприемане на законови промени.
Отсега може да се предвиди с висока степен на вероятност, че подновеният спор за мястото на прокуратурата ще завърши безрезултатно. При това е без значение дали във ВСС ще бъдат обособени отделни колегии за съдиите и прокурорите, или той ще остане в сегашния си вид. Макар че подобно разделение не променя с нищо статута на прокуратурата, дори това едва ли ще бъде допуснато. По-интересното в случая е, че един от съдийските съюзи се ангажира с прокурорската кауза, което също не е случайно. Сегашният модел обслужва „успешно“ разпада на законността вече трето десетилетие и всяка корекция поражда опасения да не се стигне до разпада му.
От друга страна, впечатлението, че главният прокурор Сотир Цацаров доминира във ВСС, активира съдийските настроения за обособяване на отделни колегии в кадровия орган. Несъгласната с това Българска съдийска асоциация пък не се ползва с добро име в съдебната система – освен че досегашните й изяви са в полза на статуквото, в ръководството й, а и между членовете й доминират тежко компрометирани магистрати. На този фон остава впечатлението, че правосъдният министър Христо Иванов лансира половинчати мерки, за да си прави актив пред външни фактори, финансиращи т. нар. неправителствен сектор, от който той прескочи в министерското кресло. Независимо от препоръките на Брюксел актуализирането на съдебната стратегия зависи от бъдещата конфигурация в парламента и от съотношението между влиянието на стоящите зад него задкулисни играчи.
В условията на предизборна треска Христо Иванов може да хвърля силни думи, без да прави особено впечатление. А ако с тези силни думи изговаря общоизвестни истини, без да предлага радикални решения, престоят му в правосъдното министерство ще е толкова ползотворен, колкото бе и този на неговите предшественици. Преди дни в радиоинтервю той се развихри и по темата за корупцията в съдебната система. По думите му у нас се водела корупционна война, с която служебният кабинет не можел да се справи. Единият воюващ била държавата, но кой е противникът й Иванов не каза. Каза обаче, че който и да е той, имал огромни шансове да спечели. В съдебната система пък имало дългогодишно окопали се корупционни мрежи и интереси, които можели да бъдат наречени даже „корупционни предприятия“.
Но пък и не можело да се твърди, че цялата система е завладяна от корупцията, тя била дело на избрани. Практиките за заобикаляне на принципа за случайно разпределение на делата показвали, че има съдии, които не са корумпирани. Огромната част от българските магистрати били хора, които са дошли в съдебната система, за да вършат работа. Много от тях можело да не са яростни бойци срещу корупцията, но поставени в една такава ситуация били принудени „да поглеждат настрани или да не оказват решителната съпротива“. Министърът би трябвало все пак да знае, че това „поглеждане настрани“, без да бъдат предприети съответните законови действия, си е затваряне на очите, съставляващо престъпление.
Същото трудно за идентифициране откъм имена раздвоение мъчи Иванов и по отношение на облика на ВСС. Основната му функция била да защитава независимостта на съдебната власт, но за съжаление именно той бил територията, на която се случвало формирането на моментните баланси между лобитата. Това обаче съвсем не означавало, че отделните членове на съвета се опитвали да не си вършат добросъвестно работата. Просто проблемите били структурни и противоречали на международните стандарти. Констатирали ги и задграничните експерти.
По въпроса за политическата квота във ВСС – пак раздвоение. Тя била част от проблема, но пък министърът не бил против пълното й премахване. Трябвало да бъде променена процедурата за избора им в парламента, за да бъде гарантирано, че няма да са представители на политически лобита. В същото време министърът бил наясно, че решенията се вземат не дори от партиите, „а от едни негласни лобита и коалиции, които функционират много добре зад фирмата на отделните партии, абсолютно нарушавайки логиката на идеологическото различие“.
По въпроса за мястото на прокуратурата Христо Иванов увери, че стратегическите му замисли не включвали изваждането й от съдебната власт. Приятелите в нея трябвало да са наясно, че за това не можело да става и дума. Но и не можело съвсем да не се променя нищо – заради опасността да бъде разчетено като първа стъпка към далечната цел за изваждане на държавното обвинение от съдебната система. Интегрираният модел на управление на органите на съдебната власт – „прокурори, съдии и следователи в едно“, бил абсолютно нефункционален. Да се управлява по един и същи начин „една абсолютно хоризонтална организация, каквато е съдът, и една много силно вертикална организация, каквато е прокуратурата“, било абсурд. В същото време министърът размаха тоягата с апокалиптична картина, която да вразуми опърничавите: „Ако не се направи нищо в обозримо бъдеще, следващото нещо, което ще се случи, е, че популизмът ще ни доведе до призиви за Велико народно събрание, до писане на някаква нова конституция, която никой не може да каже каква е. Тези, които ни казват, че това е президентска република, вероятно не просто ще извадят прокуратурата от съдебната власт, ами не знам къде… Ще си събираме така изобщо зъбите на държавата!“
Че при толкова беззъби правосъдни министри тази държава зъби има ли, г-н Иванов?!
