"Не сме се заблуждавали и не сме очаквали нещо друго. Тя, присъдата, е решена – за нас няма осъдени. Осъдени сме ние – до живот. Тъй че магистралите в България са излишни. Да се направи пътят до летището и да си отиват децата, а да си приберем тук убийците и да си ги гледаме!" Думите са на Зарка Димова, майка на убития преди шест години при побой в Студентски град Стоян Балтов. Съсипаното семейство упреква за бягството на убийците му прокуратурата и съда. Те хвърлят вината на МВР, а МВР сочи за виновни тях и съдебната охрана. В крайна сметка в стремежа си да оправдаят умишленото си безхаберие институциите изглеждат жалки. За пореден път.
Искането на майката в затвора да влязат магистратите, допуснали излизането на подсъдимите от ареста, ще си остане само житейска логика в страната на абсурда. Страна, в която хората, които трябва да действат от името и в името на суверена, говорят напосоки. Например какви ги наприказва тази седмица вътрешният министър Веселин Вучков… В търсене на алтернативни мерки той предложи "да се съберат десет компетентни юристи начело с министъра на правосъдието", които да потърсят "някакво" решение на въпроса за бягствата на осъдени. Вучков, който също е юрист и от години е по върховете на МВР, очевидно няма никаква идея, каквато впрочем няма и правосъдният министър, та ще се търси някой, който да я донесе свише. Отгоре на това шефът на силовото ведомство направи едно конкретно предложение, с което стана за резил. Вучков предложи мярката "забрана за напускане на страната" да бъде премахната, защото се явявала "безсмислена" и "отживелица". Да оставим настрана моралния аспект на въпроса, макар че той не е за подценяване – в отговор на родителите на жертвата министърът предлага улеснение за бегълците от наказателна отговорност. Така че, ако и групата, която ще мъдри алтернативите, е на неговото равнище, по-добре изобщо да не се събира. Вучков така се вживя в ролята си на бащица в МВР, че взе да губи чувство за реалност. А оттам и за отговорност. Както изтърси, че на ведомството не му било работа да пази границата от бежанската вълна, така стигна до твърдението, че МВР поема чужда вина и няма отношение по случая с изчезването на Вили Георгиев и Светлозар Стоилов.
"Има си съдебна полиция, която трябва да го приведе в затвора. Има процедури по изпращане на присъдата от последна на първа инстанция, оттам на съответната прокуратура, а тя на съдебна полиция. СДВР разбира за инцидента, след като съдебна полиция е направила опит да ги задържи. И тогава идват в СДВР и казват, че не могат да ги намерят", изстреля Вучков. След което нарисува картината на бъдещото ни членство в Шенген като липса на 100 % граничен контрол, при която "ще преминаваме границата с 60 км/ч и полицията няма как да контролира кой преминава границите, включително и обвиняеми". Вероятно ще й остане само да помахва с ръка.
За начало предлагаме на Вучков да прегледа форумите. Там гражданите настоятелно питат към кое точно няма отношение МВР – ако то не упражнява миграционен контрол и не следи за изпълнението на мерките за неотклонение в хода на наказателното производство, Светият Дух ли трябва да го прави?! И ако тези дейности ги поемат армията и съдебната полиция, МВР само пресконференции ли ще дава. Някои пък се чудят къде е бил Вучков допреди 25 години, когато ведомството дори и не помисляше да се оплаква, че охраната на държавната граница му пречи да се справи с престъпността. Но понеже Вучков е все пак юрист, да вземе да си прочете законите.
Съгласно Закона за МВР (ЗМВР) правомощие на ведомството е да издирва лица, укриващи се от органите на наказателното производство или отклонили се от изтърпяването на наложено наказание по дела от общ характер. Което означава, че полицията трябва да действа не само по нареждане на съда и прокуратурата, но и по своя инициатива. Именно тук е и едната линия, по която се оправдава Вучков – че прокуратурата се обърнала към полицията едва когато потърсили Георгиев и Стоилов и не ги намерили. Тъжната истина е, че законовата уредба в тази насока наистина е калпава, но вместо да преодоляват непълнотите и с активността си, институциите ги ползват за алиби.
Основният проблем е в Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), в който законодателят изобщо не си е правил труда да посочи и да конкретизира ролята на МВР като орган, контролиращ изпълнението на мерките за неотклонение. Ведомството е споменато само във връзка с изпълнението на една от т. нар. мерки за процесуална принуда – принудителното довеждане пред орган на наказателното производство , когато той е разследващ полицай, разследващ агент от ДАНС или разследващ митнически инспектор. Нито дума не е спомената за участието на МВР в изпълнението на същинските мерки за неотклонение – "подписка", "гаранция", "домашен арест" и "задържане под стража". Така е и по отношение на всички останали мерки за процесуална принуда – включително и мярката "забрана за напускане на пределите на Република България".
Тя може да бъде наложена от прокурор, след което незабавно трябва да бъдат уведомени всички гранични пунктове. Тоест ролята на МВР в уредбата на тези мерки в НПК само се подразбира. От своя страна Законът за българските лични документи (ЗБЛД) също предвижда налагане на такава принудителна административна мярка, което става със заповед на вътрешния министър или на упълномощен от него висш служител. В случаите, когато става дума за осъдено лице, тя бива издадена въз основа на съдебния акт, но при липса на паралелни издирвателни действия няма как да бъде особено ефективна. Напълно вероятно е дори полицаите на ГКПП-то да си затворят очите по нареждане "отгоре". На "вътрешната" граница с Гърция пък контролът е поначало по-слаб. Но дори да не се минава през контролните пунктове, границата може да бъде пресечена безпроблемно почти навсякъде с изключение на интензивно охраняваните участъци откъм Турция. Там са съсредоточени почти всички сили, което означава, че другите граници са практически неохраняеми.
Всичко това не е аргумент или причина обаче мярката "забрана за напускане на страната" да бъде премахната, защото се явявала "безсмислена" и "отживелица", както твърди Вучков. Напротив, тя трябва задължително да съпътства наказателното производство и трябва да се мисли единствено как да бъде направено по-ефективна. За нарушаването й е предвидена санкция, която се изразява в налагане на по-тежка мярка, и такъв е принципът във всички правни системи. И ако МВР не се справя, трябва да преоцени, първо, собствените си действия, след което да предложи конкретни законодателни промени. Колкото до претенциите на вътрешния министър към "Съдебна охрана" (дирекция към правосъдното министерство, чиито функции са посочени в Закона за съдебната власт), те просто илюстрират колко удобно е функциите на различни органи да са разпилени в няколко закона, да са не докрай уточнени и да се припокриват. В резултат остават куп пробойни и те се използват и ги разширяват всеки според потребностите си.
Да се случи поредното изчезване на осъдени след шума около бягството на братя Галеви и на осъдения на доживотен затвор за двойното убийство пред клуб "Соло" Илиян Тодоров беше само въпрос на време. Занимаващите се с наказателно право юристи са наясно, че в уредбата на мерките за неотклонение и за процесуална принуда има много за дялкане, но няма воля за това. Никога не сме чели например отчет или изследване доколко ефективно се прилагат те и засечени ли са нарушения. Тук е мястото да кажем, че при налагането на втората по тежест мярка за неотклонение – гаранцията, която е обичайна при разследвания за извършени тежки престъпления, МВР не контролира по какъвто и да било начин изпълнението й. Ефектът се свежда до заплащането на определена сума – обикновено няколко хиляди лева, която у нас в повечето случаи е абсолютно неадекватна както на тежестта на престъплението и предвиденото за него наказание, така и на реалните финансови възможности на извършителя.
И тук вече проблемът отива в полето на законодателната и на съдебната власт. Ако единият от избягалите – Светлозар Стоилов, беше поне с такава мярка и със забрана да напуска страната, другият – Вили Георгиев, беше с "подписка" и без наложена забрана. Ако това се е случило заради оправдателната присъда на първа инстанция, защо това положение не е променено с осъдителната присъда на втората? Освен това чакаме отговор от прокуратурата и от МВР какво е направено по подадените от близките на Балтов сигнали, в които те предупреждават, че извършителите се готвят да бягат? И питаме колко от съдиите в наказателната колегия на Върховния касационен съд не се срамуват от постановеното от тях в края на 2012 г. тълкувателно решение, според което всичко около изчезването на току-що осъдените (по повод бягството на братя Галеви) е… наред.
