Александър Маринов
През последните дни внезапно споровете за и против смъртното наказание у нас се разгоряха с нова сила. Бяха инициирани няколко петиции и дори подписка за референдум за възстановяването на „висшата мярка” (както бе известна в миналото). Изказаха се различни мнения – до болка познати и някои нови, вкл. и далеч отиващи обобщения за нашето общество, политическата и етичната ни култура.
Като повод за възобновените публични дебати се приемат няколкото случили се за кратък период от време тежки престъпления, най-вече убийства, наистина шокиращи не само с жестокостта си, но и с безсмислието си. Драматичните инциденти
разбуниха цели градове
а на много места в България все повече хора настояват не толкова за отмъщение, колкото за действени и превантивни .
Както винаги става у нас, не закъсняха и политическите ходове за извличане на изгода. Известно е, че каквато и трагедия да се случи, все ще се намери някой, който да спекулира с нея, за да привлече общественото внимание. Тон дадоха политиците, но и други публични среди не закъсняха да се захванат с втриването на сол в раната.
В интерес на истината, не само в България, а и в Европа и света редица политически кръгове открито поставят въпроса за преосмисляне на отказа от смъртното наказание. В държави, силно засегнати от тероризма, като Пакистан, бе преустановено действието на съответния мораториум и бяха изпълнени „накуп” множество смъртни присъди.
Дори в сърцето на Европа
(Франция, Великобритания) бързо набиращи влияние десни антисистемни партии отправиха послания за възстановяването на смъртното наказание. Лидерът на френския Национален фронт Марин льо Пен заяви, че ако спечели президентските избори през 2017-а, ще постави въпроса на референдум, но не се поколеба да подчертае, че тя лично би гласувала положително. Известно е, че в 70 на сто от Съединените американски щати смъртното наказание е действаща мярка и се прилага редовно, независимо че понякога изпълнението на присъдата се отлага с години. Въпреки призивите на Европейския съюз и световните правозащитни организации, няма сериозен американски политик, който да се ангажира с предложение за съответна поправка във федералната конституция по простата причина, че мнозинството от
американците държат на тази мярка
и не дават и дума да се издума за отмяната й.
На този фон поведението на повечето български политици, особено на противниците на смъртното наказание, търпи сериозна критика, защото се опитват да се измъкнат от заемане на ясна и автономно аргументирана позиция и най-вече – защото не желаят да видят дълбоките и много сериозни причини за засилващата се публична подкрепа за смъртното наказание.
Тези, които твърдят, че то не бива или не може да бъде възстановено, обикновено прибягват до обяснението (което звучи като оправдание), че европейското право не го позволява. Както каза един известен адвокат, „ако искаме да върнем смъртното наказание, трябва да напуснем Европейския съюз”. Значително по-рядко чуваме традиционните аргументи за опасността от съдебна грешка, почти никога – базисни религиозни, философски или етични съображения.
За пореден път сме свидетели на тежките последици от нежеланието или неспособността да се води рационална публична дискусия по сложни, емоционално натоварени и поляризиращи обществото проблеми. Без да подценяваме правните, в т.ч. международните норми, е необходимо да разбираме, че изграждането на информирана и осъзната позиция в обществото изисква отстояване и съпоставяне на аргументи по същество, които да достигнат до максимално широк кръг граждани. Когато се дава едностранно и необосновано предимство, например на аргументите против смъртното наказание, ефектът е обратен. Християнската повеля, че само Бог може да дава и взима живот е важна, но тя се приема само от искрено вярващите. Доказаните с известни факти опасения от непоправими съдебни грешки пораждат резонното възражение – а не може ли да се избегнат такива, особено при съвременното ниво на подпомагащите правосъдието научни знания и технологии?
Няма как да се игнорира основният насрещен въпрос: как да се гарантира
правото на обществото на самозащита
срещу закоравели, непоправими престъпници? Кой ще носи отговорността, ако един сериен убиец по някаква причина се окаже на свобода и отново започне да убива? Допълнително нажежават обстановката призивите на правозащитници (които изглежда се подкрепят от министъра на правосъдието) за отмяна и на доживотната присъда без право на замяна. От мнозина, които нямат особени основания да вярват в ефективността и неподкупността на държавата, това се приема като напълно реална възможност след някоя и друга година извършители на чудовищни деяния да са отново на свобода и отново да вършат същото.
Към момента състоянието на обществените нагласи е такова (не само у нас), че евентуален референдум по въпроса изглежда начинание с предизвестен край. Ако нещо трябва да бъде заклеймено, това не е изградената конфигурация на общественото мнение, а опитите тя да бъде спекулативно експлоатирана за политически и други цели. Истинският проблем не е в това, че народът е непросветен и примитивен, а че решението е илюзорно – възстановяването на смъртното наказание няма да има особени практически последици, освен може би някакво усещане за възстановена справедливост по древния принцип „око за око, зъб за зъб”.
Голямото предизвикателство обаче е другаде – ако смъртното наказание не е в състояние да предпази обществото от най-патологичните антисоциални индивиди, какви ефективни алтернативни заместители може да предложи държавата? В случая става дума не само за репресивни мерки и институции, а за необходимостта обществото да бъде поощрено да се замисли за опасността от достигналите токсични мащаби нива на агресия и насилие, засегнали всички части на обществения организъм.
Желанието определен брой човекоподобни изроди да бъдат екзекутирани не се дължи на стръв за кръв, а на неудовлетвореното легитимно очакване държавата да изпълнява една от най-важните си функции. В този смисъл натискът за възстановяване на смъртното наказание е само върхът на огромен и опасен айсберг от натрупано недоверие във възможностите (а и в желанието) на държавата и на тези, които я управляват, да осигурят сигурност и справедливост. И тъй като институциите не могат да направят най-важното – справедливото наказание да бъде неотвратимо, обществените стремежи се изместват в неадекватна посока – към
заместване на неотвратимостта с крайна суровост
Много от хората със своята позиция по въпроса за възстановяване на смъртното наказание всъщност казват на отговорните институции и длъжностни лица – след като не можете да ги разкриете, заловите, осъдите и държите зад решетките, единствената възможност да им се попречи да правят отново същото е да ги заличим от лицето на земята.
Между другото, на този сценарий не бива да се гледа метафорично. Ако законът, чрез държавните институции, не започне да раздава справедливост, за това ще се захванат определени лица и групи, може би не само с благородните помисли на обществени отмъстители. За наличието на такава тенденция вече има определени неслучайни симптоми.
Иначе казано, конкретните спекулации не заслужават кой знае какво внимание, но да се подминават дълбоките корени на проблема е крайно неразумно. За съжаление, във вече започващата да се спихва реформаторска олелия, в частност в системите на правосъдието, вътрешния ред и борбата с престъпността, липсва най-важният акцент – какво държавата трябва да започне да прави, за да защити обикновения, на практика беззащитен човек. Впрочем, да защитава и да служи на гражданите е девизът на американската полиция, който за разлика от други неща, бихме могли да възприемем.
