Строителството на китайски военни бази върху оспорвани острови доведе до нов скок в напрежението между Китай и другите страни, имащи претенции към морските територии в Южнокитайско море. Според сателитни кадри, публикувани в Jane's Defence Weekly, на най-малко седем обекта кипи усилена работа. Става дума за скали и плитчини, досега необитаеми, които обаче вече са отвоювани от морето чрез насипване на пясък и бетон.
Особено безпокойство предизвикаха снимките, показващи изграждането на трикилометрова самолетна писта на един от островите Спратли. Филипините вече изразиха тревога от китайските действия и съвместно със САЩ започнаха мащабни общи военни учения – най-големите за последните 15 години. В маневрите "Баликатан" ("Рамо до рамо") участват 11 000 военнослужещи – два пъти повече, отколкото миналата година. Освен това Филипините отново дадоха достъп на американската армия до бази на своя територия – две десетилетия след закриването на последните американски бази там. Същевременно филипинският президент Бениньо Акино заяви, че действията на Китай карат останалите държави да се страхуват и заплашват достъпа до международни морски пътища и риболов.
Кое доведе до сегашната криза? В основата на спора са две островни групи в Южнокитайско море – Параселските острови, намиращи се в северната част на водния басейн, близо до южното крайбрежие на Китай и до северните виетнамски брегове, както и островите Спратли – разположени по на юг, в непосредствена близост до Филипините и остров Борнео. Тези парчета суша са почти необитаеми, но друго ги прави особено ценни – твърде вероятно е под заобикалящата ги водна шир да се крият големи находища на природни ресурси. В Южнокитайско море е доказано наличието на най-малко 7 млрд. барела нефт, както и на 25 трлн. куб. м газ. Според китайски изчисления пък петролът би могъл да възлезе на 130 млрд. барела, което накара някои местни наблюдатели да определят района като "Втория Персийски залив".
Южнокитайско море е и важен морски път – на практика цялото корабоплаване между Япония, Корея, Китай и държавите от Индокитай, от една страна, и Близкия изток и Европа, от друга, преминава през неговите води.
Териториалните претенции на Китай в тази част на света са най-големи. Според Пекин правото му на собственост датира от столетия, когато островите са били смятани за неразделна част от Китайската империя. През 1947-а все още незавладяната от комунистите Република Китай публикува карта с претенциите си, обхващаща не само спорните архипелази, но на практика почти цялото море. За същия район претендира, разбира се, и Тайван, който се смята за правоприемник на Република Китай.
Виетнам яростно оспорва китайските исторически доводи с аргумента, че Пекин въобще не е заявявал правата си над района до 40-те години на ХХ век. Ханой твърди, че двете островни групи са му принадлежали още от XVII век.
Третата най-заинтересована страна са Филипините. Техният основен аргумент е географската им близост до островите Спратли.
Малайзия и Бруней също претендират за територии в морето, които според тях попадат в изключителните им икономически зони, полагащи им се според Конвенцията на ООН за морското право. Конкретно Малайзия е дала заявка и за няколко острова от групата Спратли.
Най-сериозните сблъсъци заради оспорваните острови през последните десетилетия са били между Виетнам и Китай, на фона на постоянното напрежение между Филипините и Пекин. През 70-те и 80-те години китайците изтласкват Виетнам от тях, при което загиват над сто виетнамски военнослужещи. От 2012-а напрежението неизменно се покачва, достигайки своя апогей през май 2014-а. Тогава Китай разположи петролна сонда на един от Параселските острови, което доведе до избухването на масови антикитайски протести във Виетнам. Десетки китайци там бяха убити, стотици – ранени, а редица компании бяха опожарени. Пострада и най-голямата тайванска инвестиция в района – металургичният гигант в Ха Тин, собственост на "Формоза пластикс груп", който се очаква да стане най-големият производител на стомана в Югоизточна Азия след откриването му през 2017 година. Така се стигна до сегашния връх в конфронтацията.
Макар Китай да показва признаци, че би се съгласил на двустранни преговори при затворени врата, останалите засегнати държави предпочитат спорът да се реши с посредничеството на международните институции. Всъщност дори Филипините да успеят да осъдят Китай в Арбитражния съд на ООН, където вече са подали жалба, нищо не може да накара Поднебесната империя да се съобрази с решението му. Положението се усложнява допълнително и от това, че досегашните опити на останалите страни от региона да стигнат до единна позиция не се увенчават с успех. Като че ли последно тяхно упование остава силното рамо на САЩ, които по никакъв начин не биха допуснали Китай да сложи еднолично ръка върху такъв изключително важен в стратегическо и икономическо отношение район. Или както се изрази президентът Обама: "Смятаме, че въпросът трябва да се реши по дипломатичен път, но това, че Виетнам и Филипините не са толкова големи, колкото Китай, не значи, че могат просто да бъдат избутани с лакът."
