Александър Маринов
Както показват няколко социологически проучвания през последните седмици, в обществото се засилва нагласата, че въпреки несекващото говорене за реформи такива на практика не се случват. Усещането за преливане от пусто в празно идва от хаотичните приказки на политиците и все по-натрапчивото впечатление, че тези, които трябва да ръководят реформите (респективно, да носят отговорност за резултатите от тях), сами не знаят какво точно и защо трябва да се прави.
Противно на твърденията на някои иначе умни членове на правителството
реформата не е „приказка без край”
Перманентните реформи са също толкова абсурдни и вредни, колкото и теорията и практиката на „перманентната революция”. Реформаторските начинания изискват подробен анализ и планиране на изходната и крайната точка (желаното състояние), средствата, цената, съюзниците, противниците, средата, рисковете, благоприятстващите фактори. Без генерална правилна визия истинска реформа е невъзможна, но само визията е абсолютно недостатъчна. Може да звучи парадоксално, но добрата визия, неподплатена с подробни практически разчети, има още по-силен обратен ефект, защото води до разочарование и апатия в обществото.
Това, че дефектите в политическия проект на реформите водят до неизбежен фатален край, е добре известно, но съществено неразбиране има по въпроса защо тези интелектуални дефекти не могат да бъдат компенсирани с политическа воля, упоритост и твърдост. Политиците у нас все още не могат да проумеят, че техните добри намерения (ако са наистина такива) са недостатъчни и че решаващият фактор за успеха на реформите (и на управлението като цяло) е доверието, подкрепата и участието на обществото. Липсата на ясно формулиран, добре разяснен и подложен на пълноценна публична дискусия проект за реформи
унищожава обществената съпричастност
Този печален сценарий се възпроизвежда навсякъде, където има някакво що-годе искрено желание за реформи. (В случая няма да обсъждам съзнателната „реформаторска” мимикрия, целяща да запази статуквото – не защото такива примери няма, а защото предполага друг тип анализ и друго целенасочено противодействие.) Един от най-типичните примери е това, което днес се представя на обществото под твърде общото и донякъде заблуждаващо наименование „съдебна реформа”. Въпреки че вече разполагаме с приета от правителството и парламента стратегия за тази реформа, неяснотата какво точно трябва да се реформира и какви резултати е необходимо да се получат не намалява, а се засилва. Всъщност в момента се реализират
няколко конкуриращи се проекта
за изменения, които не бих нарекъл „реформа”, а по-скоро опити за известно пренастройване на системата с оглед облагодетелстване на едни интереси и изтласкване на други. Същността и смисълът на всяка реформа – удовлетворяването на публичния интерес – липсва или се внушава като гарантирана, предпоставя се без аргументи, като природна неизбежност.
Идеите за т.нар. съдебна реформа се свеждат до някакви размествания в една от властите, докато истинският проблем е цялостната конструкция на българската държавност, т.е. взаимоотношенията между властите в тяхната цялост. За политиците е много изгодно да представят нещата като изцяло вътрешни за съдебната система – така те едновременно се опитват да се измъкнат от отговорност и целят да запазят лостовете за контрол върху правосъдието. Но ако целта е да се постигне върховенство на закона и равенство на всички граждани пред него, ясно е, че трябва да се „бръкне” по-дълбоко. Необходимо е да се постави като цел и желан ефект от реформите предефиниране на взаимоотношенията, отговорностите и
механизмите на отчетност на всички власти
така че никоя от тях да не може да консумира властови ресурси, без да носи пълна и адекватна отговорност за това.
В този смисъл натрапчиво повтаряната мантра за „независимост”, най-често по отношение на съдебната власт, а в определени отношения и към другите субекти на властта (президента, регулаторните органи, медиите) е подвеждаща. Никоя власт не може и не бива да бъде независима в точния смисъл на думата, защото това означава да е безконтролна. Властите трябва да бъдат зависими помежду си, но като се контролират взаимно, а за всички власти като цяло е необходимо да се въведат механизми за реална и актуална отчетност пред народа като върховен суверен. Това е така, защото самостоятелността на отделните власти е условна – само доколкото трябва да им помага да изпълняват функциите си. По-важното е, че всички те заедно са длъжни да служат на обществото. Резултатите, постигани от всяка отделна власт или властова структура, нямат смисъл сами по себе си, а само като част от общото предназначение на публичната власт – да служи на интересите на обществото.
Ако конкретизираме тези разсъждения към проекта за съдебна реформа в сегашния му вид, установяваме, че много от поставените уж ключови цели са вторични или второстепенни. Липсват отговори на основните политически въпроси, свързани с отстояването на публичния интерес. Например очевидно е, че тезата за „повече независимост” на съдебната власт е най-малкото противоречива – в някои аспекти трябва да се премахнат определени зависимости (например партийно-политическата намеса при кадруването и финансирането), но в други отношения се налага да се изградят нови, действени механизми на отчетност и отговорност. Има достатъчно факти, че прекалено високата степен на защитеност води до фактическо състояние на безотчетност и до разрастване на
метастазите на чувството на недосегаемост
А това е проблем на цялата публична власт в България, не на един или друг неин клон.
Разбира се, разработването на нови механизми на взаимен контрол и публична отговорност е сложна задача, която крие рискове. Още по-големи (за момента непреодолими) трудности възникват поради обстоятелството, че редица кръгове сред елитите (политически, икономически, съдебни, медийни и др.) защитават на живот и смърт статуквото, защото днешното аморфно състояние на законността и правосъдието им гарантира запазване на властта и богатствата, придобити по съмнителен начин. Това представлява и най-голямата непосредствена опасност пред проекта за съдебна реформа – тя да бъде сведена до поредния захват на системата с цел ползване от дадени кръгове срещу други с краен резултат ново зацикляне.
