Александър Маринов
Известно е, че въпросите, по които у нас има широко обществено съгласие, се броят на пръсти. Нещо повече, обикновено такова съгласие се наблюдава при явления с негативно значение и последици. Например, в обществото господства почти пълен консенсус, че българската държава е абдикирала от свои ключови функции, и то до степен, която дава основание на мнозина да твърдят, че "няма държава". Българските граждани с основание очакват от нея (и от елита, който я управлява) да прави редица неща, които е спряла да прави, най-вече като се е отървала от съответната отговорност.
Една от най-чувствителните сфери на отговорност на държавата е социалната, или, както се наричаше едно време, "грижата за човека". Усещайки очакванията на обществото, всички партии в една или друга степен засягат – поне на думи – тези политики, въпреки че обикновено всичко свършва с красивите обещания, без да се превърне в реалност. Когато дойде време за реални стъпки, на преден план излизат други съображения – най-вече бюджетни, а истинските – често драматични проблеми на конкретните човешки същества, се превръщат в абстракции.
Това е порок на всички български партии – когато се докопат до властта, но в една или друга степен се възпроизвежда по типичен начин при сегашното управление, което дойде с
шумни анонси за всеобхватни реформи
В програмите на партиите, изграждащи гръбнака на новия кабинет – ГЕРБ и Реформаторския блок, реформите за възстановяване на активната и ефективна държавна намеса се разбират изключително като установяване на върховенство на закона и гарантиране на ефективно правосъдие. Като следствие от успеха на тези реформи са заложени и очакванията за позитивни социално-икономически промени, главно заради подобряването на бизнес средата и инвестиционния климат, по-доброто усвояване на средствата от европейските фондове и цялостния ефект от по-успешното противодействие на корупцията.
Значително по-малко внимание е отделено на активната роля на държавата за стимулиране на социалното и човешкото развитие – насока, която всички развити страни определят като безспорен приоритет поради стратегическата роля на човешкия капитал. В допълнение, у нас този аспект на реформите има особено драматично звучене поради трайния и навлязъл в критична фаза процес на цялостна декапитализация на нацията.
Една от основните причини за пределно скромния напредък в практическата реализация на социалната политика е твърде тясното и повърхностно интерпретиране от партиите и политиците на проблемите, пред които е изправено обществото. Въпреки че се загатва за отражението на демографските процеси върху социалните системи (пазар на труда, социално подпомагане и закрила, пенсионна система, здравеопазване, образование и т.н.), въобще не се споменава как състоянието на тези системи и политиките, провеждани в тях, се отразяват на цялостното качество на
човешкия и социалния капитал на нацията
Ако в реалната си политика (за разлика от предизборните обещания) управляващите правят така, че тези системи са последователно недофинансирани, а наличните ресурси се изразходват нецелесъобразно и често незаконосъобразно, обективният резултат е предопределен. Значително (и нарастващо) мнозинство от българите са все по-неадекватно заплатени, респективно попадат в зоната на риск от бедност, получават все по-оскъдни социални и здравни грижи, стават все по-зле образовани и квалифицирани. В резултат се раждат все по-малко деца, расте броят на сериозните заболявания и смъртните случаи и най-вече – във все по-голямата си част хората виждат единствено спасение в емиграцията. И ако политиците, които управляват държавата, наистина искат и имат капацитет да разкъсат тази стремителна низходяща спирала, крещяща е нуждата от "истинска", достатъчно мащабна национална стратегия за реформи, която гледа на демографските процеси в тяхната неразривна връзка с останалите процеси в икономиката, образованието, науката и социалната сфера.
Ако говорим за социалната политика в по-тесния смисъл на думата, същността на необходимите промени може да бъде изразена именно с цитираното по-горе поизхабено, но в сърцевината си вярно твърдение. Държавата трябва да пренасочи своето внимание от самоцелното разглеждане на финансовите или административните аспекти на политиките към единствено важния акцент – оценка на ефективността на социалните услуги с оглед на
подкрепата на реалната човешка личност
В момента партиите продължават да крепят една система, в чийто фокус не са човекът и неговите действителни проблеми, а правомощията и интересите на ангажираните институции. Когато един безработен, беден, с лош здравен статус, нискообразован и най-вероятно със социални, семейни и психологически проблеми човек (каквито са повечето наистина нуждаещи се от помощ хора у нас) отиде в Агенцията по заетостта, там евентуално ще му предложат участие в някоя програма за квалифициране или временна заетост. Ако същият човек отиде в Агенцията за социално подпомагане, може да му помогнат да ползва някоя социална услуга или да получи малка социална помощ. Като цяло обаче нито един от реалните му проблеми няма да бъде решен дългосрочно и устойчиво. Иначе казано, нужни са политическа инициатива и воля за преход към интегрирани социални услуги, които са адекватни на комплексната природа на проблемите на нуждаещите се.
По-нататък, колкото и това да е неприемливо за манталитета на българските политици, наложителна е
реална децентрализация
на основните социални политики, като: политиките на пазара на труда, здравните, квалификационните услуги и др., по примера на сектора на социалните услуги. Сега социалната политика се реализира предимно на централно ниво с национални програми, без да се отчитат регионалните и други локални аспекти на социалните проблеми. Нужно е да се даде повече свобода на по-ниските нива да изследват, планират, изпълняват и оценяват политиките в регионалните и местните общности, и то при баланс между тенденциите на конкуренция и на сътрудничество.
Накрая, крайно време е у нас да се даде практически (а не словесен) импулс на т.нар. социална икономика. Както в редица други европейски страни, тя може да се превърне в основен сектор на заетост и създаване на блага предвид демографските тенденции, като при това изпълнява ефективно редица социални функции.
Само ако социалната политика бъде ориентирана към реалните човешки индивиди и общности, може да се постигне едновременно повишаване на ефективността и ограничаване на корупцията, разхищенията и злоупотребите, които в някои области придобиват изключително тежък характер и последици. Но за целта е нужно реформаторство на дело, а не на лозунги.
