Театър. Това всъщност е най-точното определение за това, което ни изиграха депутатите в четвъртък сутринта, докато обсъждаха прословутия закон "Антикорупция".
Първо, защото темата е възможно най-благодатна за предизборен популизъм, при това в най-дивашкия му вид. Защото няма избирател, който да не иска да види затворите натъпкани до козирката с подкупни управленци. И второ, защото всички в залата прекрасно знаеха, че този закон няма да им навреди: въпреки гръмовните закани, всъщност той не е по-страшен от онова, което пише в сегашното ни законодателство, с което "борим" например конфликта на интереси. А и няма как да е другояче, след като текстовете са просто преписани от стария закон в новия, без никаква промяна, в посока да се направи контролът по-ефективен. Пък и проблемът с корупцията у нас по правило се ражда не от липсата на норми, а от отказа те да бъдат прилагани.
Затова словесните упражнения в стил кой е по-по-най борец с корупцията и кой е защитник на мафията бяха жалки. Но само за тези, които все пак разбират за какво става дума и могат да преплуват морето от празни приказки, с което ги заляха депутатите. А тези хора все пак са единици. За останалите парламентарното театро си изпълни основната задача: да се нахъси електоратът.
В четвъртък (3 септември) Народното събрание отхвърли на първо четене проекта на Министерския съвет, носещ гръмкото заглавие Закон за предотвратяване на корупцията сред лица, заемащи висши държавни длъжности. В негова подкрепа гласуваха едва 101 депутати – от ГЕРБ и от Реформаторския блок. Следващото внасяне на такъв закон е допустимо едва след три месеца, а и то само след съществени промени в сега предложените текстове.
Отхвърлянето на проекта впрочем може да се окаже златен шанс за екипа на Меглена Кунева, който работи по него. Защото въпреки яростното празнословие при обсъждането в залата депутатите зададоха и смислени въпроси, над които си струва да се помисли. За да може след три месеца в залата да влезе един наистина по-полезен текст.
Основните забележки срещу закона всъщност се съсредоточиха върху това какъв орган ще бори корупцията по висшите етажи на властта.
Да поясним, че проектът на Кунева предвижда практически "сливането" на три сега съществуващи ведомства: БОРКОР, Комисията за конфликт на интереси и отдела в Сметната палата, който се занимава с така наречения "Публичен регистър" – това е регистърът с декларациите на публичните фигури в държавата.
Предлага се да се създаде нов орган, наречен в проекта Национално бюро за предотвратяване на корупцията, който ще проверява имуществените декларации на властта. Ще го управляват еднолично директор и заместник-директор. А тези началници пък ще бъдат назначавани с указ на президента. Но ще ги предлага Министерският съвет. Единствените условия, на които двамата ръководители трябва да отговарят, са да имат висше образование, да не са осъждани и да не членуват в партии. Освен това – да имат най-малко 10 години професионален опит, като поне пет от тези години трябва да е бил на ръководна длъжност. И последно – да преминат проверка за почтеност, която ще им прави Министерският съвет.
Всяка неизкушена от политически пристрастия електорална единица дотук вече е стигнала поне до три въпроса: Защо пък наистина е нужно този антикорупционен орган да бъде едноличен, а не колективен, което би дало поне теоретичната възможност да не се повтори скандалът с Филип Златанов и неговите тефтерчета? Не е ли някаква перверзия министрите сами да избират кой да ги проверява и доколко независим ще е този орган, чийто началник ще трепери да не сгази лука пред премиера? И къде ще се намери такъв "светец", който е бил на ръководен пост в държавата цели пет години, без да си продаде душата на дявола?
Точно такива въпроси задаваха и част от депутатите от опозицията по време на обсъждането на проекта. Във форумите пък се появиха и предложения как да се избяга от действително твърде спорната конструкция на замисляното ново бюро: например като се повтори моделът, по който се сформира Инспекторатът на ВСС – шефът на новото бюро да се избира с публична процедура от парламента и с мнозинство от 2/3 от депутатите. С уговорката, че и това не е гаранция за независимост, но е все пак по-добрата алтернатива от назначение на тъмно и без обяснения.
Имаше и други конкретни въпроси, които си заслужаваше да бъдат обсъдени. Например защо доказалите неефективността си норми от сега действащия закон за предотвратяване на конфликта на интереси, по който за цяла година са установени едва осем "проблемни" управленци в държавата, се пренасят буквално в новия закон. Дебати възникнаха и за това как ще се избират и назначават служителите в това ново бюро, което ще извършва имуществените проверки, и как ще се контролира тяхната почтеност? Също какъв ще е обхватът на проверките на имуществото на публичните личности и последиците, ако се установи "необяснимо богатство", каквото и да значи това…?
Вместо смислени разисквания обаче депутатите затънаха в познатите празнословия. А накрая вицепремиерът Меглена Кунева обидено заключи, че "воля за борба с корупцията в българския парламент днес не беше демонстрирана". И в допълнение поясни, че според нея нейният закон е уплашил голяма част от народните представители заради последиците, които можел да навлече върху техните интереси.
Всъщност, дори и сред депутатите на ГЕРБ се чуваха съмнения и признания, че между първо и второ четене на проекта ще се наложи ремонт на голяма част от текстовете. Само че с уточнението, че проектът не може да бъде "генерално" променен – заради ограничението на чл.81, ал.2 от Правилника на Народното събрание, който не дава възможност за корекции извън рамките на вече приетите от първо четене принципи и обхват на закона. А коренна промяна в статута, структурата и функциите на органа, който ще бори корупцията, няма как да не бъде принципен въпрос.
Гласовете само на ГЕРБ и на Реформаторите обаче се оказаха недостатъчни, за да бъде приет проектът, получил в медиите името "Антикорупция".
А иначе Кунева си беше абсолютно права: борбата с корупцията наистина се нуждае от силна политическа воля, каквато нямаше. Същинската беда обаче беше, че нямаше и мисъл. Но пък имаше инат и много, много театро…
