Клиент на "Енерго Про" ни изпрати протокол, от който става ясно, че абонатите на това дружество се препращат за правосъдие към Арбитражен съд – Варна. Бързаме да уточним, че това всъщност не е съд – това е неправителствена организация, сдружение, което си е решило, че ще се занимава с това – ще правораздава като истински съд. В това няма нищо незаконно – поне според сега съществуващите правила. За да отвориш такъв съд, не се изисква никакво разрешение от никого. Също така никой не контролира професионалната пригодност на арбитрите, които правораздават. Нито пък някой знае колко са, къде са и чии са арбитражните съдилища, които вече поникнаха из всяко село и паланка в страната.
Уредбата на арбитражните структури е изложена в Закона за международния търговски арбитраж – закон, който е писан специално за отношенията между търговски дружества. Само че поради липса на друг норматив се прилага за всички случаи на живота, за всички останали отношения, включително и между редови потребители и предприятия монополисти. Допълнителна уредба се създава от самите арбитражи – на всеки от тях си пише собствен правилник и има свои правила, по които работи. Впрочем и върху това няма никакъв контрол.
Законът поставя условие: до арбитраж да се прибягва само ако за това има съгласие между страните и това съгласие трябва да е писмено изразено – под формата на арбитражно споразумение или клауза в договора. Условие, което изглежда ясно. Ама май не е съвсем така. Защото има и уловки. Както в закона, така и в правилниците на различните арбитражи.
Така например в правилника на варненския арбитраж, към който се зачисляват абонатите на "Енерго Про", съгласието е налице и когато то "се съдържа в разменени между страните писма, телеграми и други писмени средства за комуникация или в общи условия, към които препраща сключен между страните писмен договор". Нещо повече, смята се, че абонатът е съгласен да го съди арбитър и когато при заведен иск "ответникът не оспори в срока за отговор компетентността на Арбитражния съд".
Срокът за отговор впрочем е 14-дневен и тече от уведомяването на ответника. Ако обаче абонатът изобщо бъде уведомен, че срещу него е подаден иск – а жалби срещу решения по дела, за които ответниците въобще не са знаели, има десетки.
Това пък става, защото адресът, на който гражданинът трябва да бъде призован, се сочи от ищеца (в нашия случай – енергодружеството). Уредбата по връчването на книжата и призовките на пръв поглед почти копира правилата за призоваване от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК). Само че има една тънка разлика: арбитражният съд не може да провери дали един адрес е актуален, или не в базата данни на населението, както това може да направи обикновеният (държавен) съд. Просто защото арбитражът не е съд, а обикновено НПО. А нито едно обикновено НПО няма право на достъп до тези бази с данни.
Вярно е, че всеки абонат на енергодружествата е длъжен да уведоми за адреса си, както е длъжен да уведоми и за прехвърлянето на имота, за който му се начислява сметка. И че това задължение масово не се спазва. Но е факт и друго: че дори и най-изрядният клиент не е "вързан" за адреса си 24 часа в денонощието и 365 дни в годината – хората ходят на почивки, гостуват на приятели в чужбина, влизат в болници и изобщо – случва им се какво ли не. И не са длъжни да чакат призовкари от съд, за чието съществуване дори не са и чували. Но ако не бъдат открити – залепват им съобщение на вратата и им се дава едноседмичен срок, след който ще се смятат за редовно призовани. После делото може да започне и без тях – търсили са те, нямало те и толкоз.
