Всекидневните съобщения за поредната катастрофа, отнела човешки живот някъде из хилядите километри пътища в България, обикновено се приемат като обикновена статистика. До момента, когато нещо подобно се стовари върху някого от нас – близък, обичан човек, дете, баща, майка, брат…
Логично, човешко и естествено е оцелелите от тежкия удар да търсят виновния и да искат жестоко наказание и за него – точно толкова жестоко, колкото той е нанесъл – макар и без вина.
Също толкова логично, човешко и естествено е близките да не разбират и да приемат като неадекватна на болката им наказателната политика на държавата, да винят прокурори и съдии в корупция и да искат законодателни промени, които да вкарат всички "джигити" на пътя в затвора. При това за възможно най-дългия срок, допустим от закона.
Разбираемо е и защо те твърде рядко са доволни от постановените присъди.
Това са едни от най-тежките дела, особено когато жертвите на катастрофите са деца, признават съдии. Основната колизия по тях всъщност възниква от факта, че въпреки тежкия резултат – причиняване на смърт, това са непредпазливи деяния и затова те се наказват чувствително по-леко от умишлените. И това е естествено, защото никой нормален човек не сяда зад волана с намерение да гази пешеходци.
Освен това, заради спецификата на обстоятелствата във всеки конкретен случай, законодателят е оставил на съдилищата твърде широк диапазон, в който да индивидуализират наказанията за всеки отделен подсъдим – предвидените в закона санкции варират от обикновена глоба, през условна присъда, та чак до затвор за 20 години – при особено тежките случаи. Какво ще е наказанието се определя според куп обстоятелства: дали има жертви и колко са те, дали шофьорът е бил пиян, дали е спрял и е опитал да помогне на пострадалия, или е избягал и прочие.
Впрочем съвсем не беше толкова отдавна времето, в което водачите можеха да минават с по една година условно за размачкано на пешеходна пътека дете, например. Сега вече това е невъзможно. Не само заради изменението в Наказателнопроцесуалния кодекс, с което споразуменията в тези случаи бяха забранени. Промени се и съдебната практика – под натиска на зачернените родители от цялата страна и заради обществената нетърпимост към условните наказания за тези "непредпазливи" убийства.
Сега обаче за първи път се поставя ребром въпросът за пешеходците: за тяхната вина, за техните права и за техните задължения на пътя.
