Австрия можеше да стане първата страна от Европейския съюз с президент от крайната десница – Норберт Хофер. Но след като водеше убедително след първия тур на изборите на 24 април, Хофер изгуби на финалната права. При крайното преброяване на гласовете след втория тур на 22 май се оказа, че той губи – макар и с минималната разлика от 0.7% – от бившия лидер на "Зелените" Александър Ван дер Белен. Така пък Австрия стана първата страна от ЕС със "зелен" президент.
Въпреки засилените през последните месеци антиемигрантски настроения австрийците все пак се уплашиха от перспективата за победа на 45-годишния крайнодесен Хофер. Пред него те предпочетоха 72-годишния професор по икономика Ван дер Белен, който на срещите с избирателите не пропускаше да напомни, че ужасите на Втората световна война са резултат от "безумията на национализма". Предупрежденията му в крайна сметка дадоха резултат, но фактът, че противникът му бе буквално на милиметри от победата (по-точно на 31 026 гласа), налага някои изводи. На първо място, теорията, че възходът на радикалните партии бива ограничен от т.нар. невидим таван, се нуждае от ревизия. Този тип политически сили се въздигат благодарение на яростните си привърженици, но накрая биват спирани от не по-малко яростните си противници. Австрийският случай показа, че дори и такъв "таван" да съществува, той се влияе от политическата обстановка. Когато тя се променя, например в резултат на миграционен натиск или корупционен скандал, височината му също се променя.
Другият извод е, че не може всеки път, когато радикален политик се доближи до властта, да се очаква, че ще сработи ефектът "Ширак". Името му идва от френските президентски избори през 2002-ра, когато на втория тур се класираха Жак Ширак и крайният националист Жан-Мари Льо Пен. Тогава на практика целият политически спектър се обедини срещу крайнодесния и това осигури победата на Ширак. Да, в Австрия настъпи подобна мобилизация, но тя спокойно можеше и да не доведе до успех.
Не е за пренебрегване и обстоятелството, че президентските избори в Австрия отбелязаха дълбочината на кризата, в която са изпаднали двете традиционно управляващи партии – нещо, за което "БАНКЕРЪ" писа още след първия тур. И ако днес може да се говори за "победа" над крайнодесните, заслугата за нея не е нито на Социалдемократическата, нито на Народната партия. Успехът на Ван дер Белен, подобно на високия резултат на Хофер, отново се дължи на по същество протестния зелен вот, само че от друга зона на политическия спектър.
Неуспехът на Норберт Хофер бе посрещнат с облекчение в Европа. Изглежда обаче, че същото не се отнася за Русия. Както отбелязва Александър Братерски от gazeta.ru, Москва вижда в лицето на евроскептиците и консервативните политици съюзници. Самият Хофер дава през март 2013-а интервю за "Ди пресе", в което определя предаването на Крим на Украйна през 1954-а като грешка и призовава за прагматизъм по отношение на санкциите срещу руснаците. Позовавайки се на източници от Кремъл, Братерски твърди, че руските власти очаквали при победа на Хофер смекчаване на австрийските позиции за принадлежността на полуострова.
Парадоксално е, че победителят е свързан с Русия по един нееднозначен начин. Бащата на Александър Ван дер Белен е руски аристократ от холандски произход, който през 1919-а бяга в Естония от Червената армия. Там сключва брак с местна жена, но през 1940-а, когато Съветският съюз окупира Естония, отново бяга, този път в Германия. Семейството се установява във Виена и през 1944-а за трети път бяга от Червената армия, за да избегне насилственото репатриране в "родината". Днес именно човек с такъв произход поднесе разочарование на Кремъл.
