Александър Маринов
Референдумът, иницииран от Слави Трифонов, е факт. В съчетание със заплитащата се интрига за президентските избори (най-вероятно генерал срещу “генерал”) това прави все по-възможно сериозното преобръщане на политическите пластове у нас. Ефектът от едновременното провеждане на референдум по такива парливи въпроси като поставените от шоумена и "най-мажоритарните" национални избори е трудно да се предвиди, въпреки че по всяка вероятност взаимното влияние е неизбежно. Но мнозина пропускат да отчетат ситуацията, в която ще се реализира вотът 2 в 1 и най-вече – цугцванга, в който сам се постави българският политически елит.
Повечето партии (най-вече от център-дясното пространство) съзнателно избраха порочната и опасна тактика да
неглижират публичните дебати
относно избора на държавен глава, и то по възможно най-глупавия и дразнещ начин – като бавеха до последно процедурата за подбор и номиниране на кандидатски двойки. Вместо да се опитат да се изправят честно срещу реалните си проблеми, те решиха за пореден път да се подиграят със своите работодатели – избирателите. Сметката излезе без кръчмаря за ятото хитри свраки – те внезапно бяха поставени под кръстосан огън. От едната страна ги застрашава нестандартният (но видимо внимателно подготвен) ход с “генералската номинация” на левицата, а от другата – допитването на Слави Трифонов, което концентрира общественото внимание към проявяващите се и в момента дълбоки пороци на българската политика.
Какви са
намеренията на Трифонов
– дали ще създаде собствена формация и ще влезе ли в политиката (а също и дали ще успее в това начинание), е отделен въпрос. Едва ли ще има пряко отражение върху президентските избори, тъй като личното кандидатиране на шоумена точно сега е малко вероятно. Скритата логика, подтекстът и движещите фактори на този референдум също можем (временно) да оставим настрана, въпреки че съвсем не са маловажни и затова вече бяха анализирани на страниците на "БАНКЕРЪ". Най-същественото е, че допитването, дори и в "остатъчния" си вид (след отчасти логичната, отчасти спорна намеса на Конституционния съд), продължава да засяга
реални и значими проблеми
на българската партийно-политическа система, които елитите упорито отказваха да поставят за обсъждане и решаване. Дори може да се каже, че интервенцията на съда премахна въпросите, които са производни или отклоняват вниманието от същността на системните пороци.
На пръв поглед най-страничен изглежда въпросът за задължителното гласуване – идея, която мнозина с основание критикуват с различни съображения. Но най-важното в случая е защо се стигна до лансирането на подобно решение – нежеланието на голяма част от българите да участват в политиката не се дължи на някаква природна леност или апатия, а на целенасочените усилия те да бъдат отвратени и отблъснати, за да става по-лесно (и по-евтино) подреждането на схемите. Всяка смислена дискусия за задължителното гласуване по необходимост трябва да засегне и причините, поради които се предлага подобно крайно и спорно лечение.
Въпросът за мажоритарния избор на народите представители е актуален отдавна, но през последните години придоби особена актуалност поради две набиващи се на очи обстоятелства. Първото е преминаващото всякакви допустими граници наводняване на политиката с
безлични и лично предани персони
които са лоялни единствено към партийния си началник. Второто и още по-важно – видимият отказ на политическата каста да дава отчет пред народа и да носи отговорност за своите действия и бездействия. Ако за нещо има широко съгласие у нас, това е, че т.нар. политически елит е самоназначил се и поради това не е никакъв елит (т.е. общност от хора с доказани постижения и приноси за публичното благо). Голяма част от българите разбират, че една от най-важните (макар и не единствената) причина за това е начинът, по който се подбират и на практика назначават народните представители. Ето защо този въпрос няма как да остави безразлични повечето граждани.
Накрая, привидно второстепенният проблем за партийните субсидии има всъщност особен обществен резонанс, тъй като е ясно, че става дума за груба и лишена от аргументи
злоупотреба с власт
в името на тесни, егоистични интереси. Ако сравним не само размерите на субсидиите, но и уредбата на тяхното изразходване с практиките в почти всички демократични държави, ще видим, че българските парламентарно представени партии са загубили всякаква мярка. При това нито един от доводите им в полза на статуквото не е убедителен – нямащата аналог висока цена на един получен глас по никакъв начин не възпира ширещата се тежка политическа корупция, осъществявана под чадъра и в изгода на партиите и техните върхушки.
За разлика от други допитвания (например за съдбата на ядрената енергетика), този референдум въздейства емоционално и засяга чувствителни струни в съзнанието на голяма част от българите. Дали те ще подкрепят един или друг вариант е отделна тема, както е очевидна и необходимостта от допълнителен внимателен анализ на прилагането на избраните решения. Същественото е, че вероятно голяма част от избирателите няма да останат равнодушни, и точно тук започва интригата относно въздействието на това активизиране върху резултатите от президентските избори.
Може да се издигне хипотезата, че отражението на референдума ще е по посока на засилването на
наказателния антисистемен вот
което по-конкретно означава, че най-сериозни щети ще понесат партиите (и кандидатите), които в масовото съзнание ще бъдат идентифицирани като отговорни за неприемливото състояние на системата. Това засилва допълнително неизвестността, тъй като всички основни играчи носят (макар и нееднаква) отговорност и ще се стремят взаимно да се разобличат като виновници. Ще влияят и редица други вътрешни и особено външни фактори и процеси, които ще засилват антисистемния ефект. Резултатите от различни избори в Западна Европа през последните месеци еднозначно потвърждават тази тенденция.
Разбира се, не бива да се пренебрегва и въпросът дали и как съчетанието на президентски избори и референдум ще се отрази на евентуалното желание на Слави Трифонов да влезе в политиката. Ако той и екипът му подготвят по-внимателно ходовете си и ги разположат разумно във времето, шансовете на шоумена да постигне нещо повече от подобни предишни опити не са за подценяване. Трайният успех на партията на комика Бепе Грило в Италия е само един от поучителните примери, без да подценяваме специфичните национални особености. В средносрочен план грубото осмиване на българската политика и политиците вероятно ще носи по-съществени конкурентни предимства в сравнение със сериозната дискусия по същество. Това, естествено, е лошо, но действителността трябва да се приема такава, каквато е.
Не на последно място важно е как ще се развие проектът на Трифонов по-нататък, дали ще се опита да стимулира някакви реални преобразувания в духа на поставените въпроси и предложените отговори. Или ще се окаже поредният инструмент за обслужване на частни интереси.
