От доста години живея с усещането, че съм жертва на грабеж. Не че съм имал някакви авоари в затритата КТБ, за да се чувствам така, но въпреки това е факт.
Досега Господ ме е опазил от съблазънта да се чувствам някак по-така, средна ръка, по заможност. Всъщност доколко Бог има пръст в това е въпрос, по който може да се дискутира. Отчитам обаче, че Той е начало на началата, следователно в голяма степен на Него дължа невинността си по отношение на парите, които така и така не се свъртяха при мен.
Иначе съм правил опити в зората на демокрацията. Но от висината на изминалото време констатирам, че съм бил не само невинен, но и наивен. Някои тогава направиха пачки от търговия с нефтени продукти, жито от Америка, гранясало месо от Ирландия, невъзвръщаеми кредити, банкови измами, кво ли не. А аз – издадох книга, в съучастие с още двама наивници! Вложихме някакви пари, платихме на автора, отпечатахме книжлето и след като собственоръчно го разпродадохме, успяхме да излезем на нула. И прекратихме бизнеса.
Най-голямата ирония е, че първата ми крачка към парите беше книжле, озаглавено "Как да гледаме на кафе". По онова време даже истинско кафе нямаше. Сигурно по тази причина така и не се научих да гледам. Но вярвах, че времето е наше. То всъщност обаче принадлежеше най-вече на разни екстрасенси, гледачки, ходжи, уфолози, паранормалници и прочие ненормалници. Това бяха години, когато един екстрасенс тежеше повече от един политик, буквално. Политиците ходеха с копринени костюми, с черни обувки и с бели хавлиени чорапи – за каква тежест говорим, братче?!
Но колкото повече натежаваха политиците, толкова повече се усилваше моето усещане, че съм жертва на грабеж. Опитвах се да си обясня корените на това усещане, но не успявах. Тежеше ми и стигнах дотам, че отидох при известна гледачка. Тя ми каза да не се качвам на голям кораб, защото щяло да бъде фатално. Аз я послушах и досега не съм се качил.
Хората, и най-вече политиците, се скъсваха да обикалят морета и океани с круизни кораби, а аз им махам от брега, и усещането за грабеж се засилва. Съзнанието, че и догодина отново няма да отида до Мартиника, създава чувство за някаква подреденост на живота ми, вярно е, но все пак… А все по-натежаващите български депутати само за две години – от октомври 2014-а досега – успяха да похарчат почти 4 млн. лв. народна пара за командировки по света и у нас. Само в Австралия не са ходили, се оказа.
Но не е късно! Достатъчно е да си спретнат една парламентарна група за приятелство с аборигените и айде там. Да се съберат със себеподобни, да ме прощават коренните жители на Австралия.
Скандалната продажба на "Виваком" незнайно защо също ме кара да се чувствам ограбен. Да речеш, че компанията ми е бащиния, разбираемо е. Но не е. Баща ми, Бог да го прости, беше музикант. Успя да остави след себе си къща, две китари, уредба, чифт палки за барабани и купчина изписани нотни листове. На всичко ме научи, освен как се придобиват активи.
Усещам, че продължават да ме грабят, въпреки че нямам нито лев спестен. Това, изглежда, също се изучава в партийните и МВР-школи – как да ограбиш човек, дето не притежава нищо. Просто взимаш от негово име огромен заем, прибираш си комисионата и оставяш децата му да го изплащат.
Децата обаче не са глупави и се редят на опашка на Терминал-2. И на заминаване се заричат никога повече да не се върнат в държавата на комисионерите. А аз оставам тук, да изплащам заема на управляващите, и се чувствам ограбен и глупав.
А някакъв областен на София Веселин Пенев, дето продаде царските конюшни на цената на торба зоб, ми вика, че по никакъв начин жителите на София и на България като цяло нямат основание да се чувстват ограбени. Хитрец е тоя Пенев – иска да ми отнеме единственото чувство, което ме кара да си мисля, че България ми е бащиния.
Истината е, че докато усещам, че ме грабят, аз и останалите ми събратя не сме жители като цяло, а народ. И някой ден ще ни писне от политическата наглост и ще хванем гьостериците…
