Темата за бавното правосъдие у нас е ключова за съдебната сфера и за нея сякаш всичко е казано. Но има детайли, които илюстрират проблема така, че променят общата представа за него. Това се вижда и от последния доклад на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ВСС), който дава общата картина за миналата година.
На първо място от него става ясно, че като цяло правосъдието у нас не е бавно. Приключените дела за годината са повече от 10 хил., а са подадени по-малко от 500 заявления за обезщетение заради проточил се прекомерно процес. Процедурата беше въведена през 2012 г. в Закона за съдебната власт и се прави от Министерството на правосъдието. По нея се разглеждат заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Обезщетението трябва да е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека, но да не надвишава 10 хил. лева.
Около 1/3 от подадените заявления са отхвърлени като неоснователни, а повечето от отказите са заради нередовности и пропуски на страните. В крайна сметка ведомството е сключило 261 споразумения, по които са изплатени близо 605 хил. лева. Много или малко е това? Много е само на пръв поглед, защото срещу тази сума стоят далеч по-тежки проблеми и нарушения.
От доклада на инспектората става ясно, че близо 90% от нарушенията се падат на софийските съдилища и прокуратури, но нито административните им ръководители се притесняват особено от това, нито допусналите нарушенията магистрати понасят адекватни санкции. В случаите, в които ВСС налага наказания, Върховният административен съд обикновено ги отменя, а определените от правосъдното министерство обезщетения за бавно правосъдие се изплащат от държавния бюджет.
В почти всички от разгледаните заявления срещу бавно правосъдие проверяващите екипи са констатирали по две или повече отделни нарушения на органите на съдебната власт. За поредна година се установява, че за нарушаването на разумния срок за разглеждане на делата са "допринесли" изцяло действията на съдии, за които инспекторатът вече е предлагал да им бъдат наложени дисциплинарни наказания. Така се подценява трудът на повечето съдии, които спазват сроковете дори в условията на свръхнатовареност.
На свой ред ведомството също върши нарушения в стремежа си да отхвърли възможно повече заявления за обезщетение. Констатирани са случаи, в които ръководството на министерството погазва грубо закона, като не се съобразява със заключенията на проверяващите екипи от специализираното звено към съдебния инспекторат. Именно те установяват фактите по заявленията и се произнасят по основателностjа им с констативен протокол за резултатите от проверката.
Въз основа на този протокол министърът на правосъдието или оправомощено от него лице отхвърлят заявлението като неоснователно или предлагат споразумение със заявителя за изплащане на определено обезщетение. Има обаче производства, по които съдебните инспектори излизат с категорични констатации за надхвърляне на разумния срок по делото, но министърът заявява точно обратното и не предлага споразумение със заявителя. Нещо повече – в много от случаите е налице склонност заявителят да бъде обявяван за съпричинител на забавянето, понеже е упражнил добросъвестно свои процесуални права.
В този случай той може да търси обезщетение с ново дело по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Но ако го спечели, парите няма да излязат от джоба на министъра, а пак ще са за сметка на данъкоплатеца. При това ощетеният от бавното правосъдие се сблъсква отново с… бавно правосъдие. От една страна, исковете се разглеждат по общия инстанционен ред на Гражданския процесуален кодекс. От друга страна, съдилищата са изправени практически пред реален конфликт на интереси.
Исковите молби, по които ответник е прокуратурата, минават сравнително леко, но онези срещу съда започват да се прехвърлят като горещ картоф. Всеки съдия, на когото разпределят разглеждането им, си прави отвод, а с делото се случва същото, заради което е заведено – бави се с месеци, без да бъде дори насрочено. Най-куриозното е, че отводите се мотивират по един и същи начин – с практиката на Европейския съд по правата на човека, която поставя под съмнение безпристрастността на магистрат по дело срещу съдебния орган, в който правораздава.
Освен че трябва да се произнесе за работата на свои колеги, той трябва и да реши дали да бръкне в бюджета, от който изплащат и неговото възнаграждение. Съображения, които съдът в Страсбург основателно е възприел в актовете си, но които блокират делата и увреждат повторно защитаваните от международната институция и гарантирани от европейската конвенция права. Стига се до абсурдната ситуация никой да не може да бъде упрекнат за това, че нарушаването им продължава.
Докладът на инспектората в тази насока е непълен, но в много отношения – обективен. Основната причина за бавното правосъдие според документа е лошата организация на процесуалните действия – неоснователното отлагане на заседания, насрочването им през големи периоди, бавното администриране на делата и изписването на съдебните актове, непознаването на закона, което причинява отмяна от горните инстанции, дългото разследване, несъобразяването с националния закон и практиката на евросъда за бързо и приоритетно разглеждане на някои видове дела.
В крайна сметка се оказва, че истината за бавното правосъдие е доста по-различна от масовата представа за него. Нарушенията не са правило, но ги има и срещу тях често не се предприемат адекватни мерки. Всеки по веригата на отговорността прави компромиси на гърба на гражданите – първо административните ръководители, които най-добре знаят кой как се справя в съответния съдебен орган. После съдебните инспектори, върху които се оказва натиск да не се задълбават в проверките. Следва ВСС, чиито дисциплинарни производства често продължават с години. А накрая ВАС при упражняването на съдебен контрол върху наложени дисциплинарни санкции.
И точно тази е причината образът на системата да е по-черен от действителното й състояние по отношение бързината на правосъдието. Темата за неговото качество е друга, но не съвсем. По правило доброто правосъдие е и бързо, и качествено. А ако държавата не съумява да го осигури срещу данъците, които гражданите плащат за него, трябва на свой ред да плаща. Но пък защо да не го прави, ако сумата е пренебрежимо малка и се взима пак от джоба на данъкоплатеца.
