Един от готините вицове – тип басня: невръстно момченце среща прегладняло улично кутре и го пита: "А на теб защо онова нещо не ти е отпред?" Палето се почесва с лапа зад ухото и след кратък размисъл отвръща: "Абе, то какво ли ми и наред, та и онова да ми е отпред!"
У нас какъвто и проблем да излезе, край него дебнат поне още стотина. Така е и с болничните, с които кабинетът тръгна на поредната война. Много били фалшивите – точели осигурителните фондове и бъркали в джоба на работодателите. По данни на правителството от последните месеци болните не са болни, инвалидите не са инвалиди, безработните не са безработни, работещите не работят, а мързеливците и некадърниците сриват инвестициите.
Така е, но какво да се прави, като на тази територия нищо не е това, което трябва да бъде? И държавата – пълна пародия, и "матриалът" ни такъв – кой каквото закачи, това влачи. Важното е не какво става в действителност, а какво дрънкат управниците пред медиите и какво отчита подопечната им статистика. Щом тя казва, че доходите неудържимо растат, длъжни сте да признаете, че портфейлът ви е по-пълен. Но да се върнем на битката срещу болничните.
Твърдят, че ще воюват с фалшивите, но не крият, че им пречат всички. Перфектният осигурителен модел е да плащаш вноски, без да се разболяваш и без да доживееш пенсия – спор няма. Винаги има откъде да се реже.
Най-много болнични ползват жените и възрастните, значи трябва да ги вържем за здравно-осигурителния стълб и да ги разстреляме. На мъжете пък изобщо не трябва да бъдат давани болнични, защото все някой трябва да работи.
Тъкмо преди да му вземат оставката заради шуробаджанашкозетьовски обществени поръчки, здравният министър Николай Петров обяви в компанията на управителя на НОИ Ивайло Иванов схема, която обяснява резките скокове на заболеваемостта. Вместо да обявят фалит, закъсалите предприятия насърчават персонала да излезе в болнични, за да получава някакъв заместващ доход. Така работодателите пестят средства за сметка на НОИ. Но понеже искат да пестят още, настояват да бъде намалено участието им в обезщетяването на първите три дни, отпускани по болничния лист.
И добре забравените стари идеи за затягане на контрола отново са на дневен ред – да се отнемат права на лекари, да се въведат норми по видове заболяване, да се правят внезапни проверки кой къде, как и дали боледува. Новото пък чука на вратата – електронните болнични листове, електронни рецепти и електронна здравна карта. А най-лесно е да се щракне един лимит на болничните, като подобно на направленията, плащани от здравната каса. Върши чудесна работа – кой предвари, той завари. "Личният" ми лекар например е залепил на вратата си огромна бележка: "Талоните са изчерпани" и тя си виси така от години.
Най-голямата каша обаче забърква вкарването на проблема в калъпа "ляво – дясно". Да висиш на публичните фондове е ляво, но да се разболееш май не е. Да плащаш сам осигуровките си е дясно, но да очакваш нещо срещу тях – не. Излиза, че осигурителният ни модел е колкото сбъркан, толкова и ненужен. Но продължава да работи. И понеже едни огромни пари се събират в общия казан, а после изчезват до шушка и все недостигат, моделът е всъщност полезен. Проблемът е, че преди да бъде изгребан, казанът трябва да бъде пълнен всяка година и от това всички нервничат.
А безплатен обяд няма. Солидарният също е неприемлив, ако сервитьорът донесе обща сметка и онзи с поръчаните омари и шампанското плати колкото другия с омлета и айряна. Но и сегашният модел би работил, ако държавата налага правила и следи кой ги спазва. При нашата обаче никой не знае кое е за предпочитане – повече или по-малко държава във всекидневния ни живот.
