Александър Маринов
Поредният корупционен мегаскандал – организираната престъпна схема за продажба на българско гражданство – подгря общественото недоволство и го фокусира върху "онези мафиоти там горе". Това бе естествено продължение на други афери, някои от които свързани с човешки жертви и страдания. Независимо дали става дума за документни измами, далавери при обществени поръчки, или за източване на еврофондове, вниманието (може би неслучайно) се насочва към конкретни злодеи и техните предполагаеми високопоставени покровители.
Това донякъде е основателно – вината е винаги персонална, а президентът е прав, когато казва "разследвания много, присъди няма". Още по-перверзни са реакциите на управляващата класа, когато става дума за поемане на политическа отговорност. (Вероятно именно този проблем скоро ще сложи точка на политическото безсмъртие на Бойко Борисов.) Но свеждането на корупцията и престъпността единствено до мотивите и постъпките на отделни или сдружени злодеи е недостатъчно и не помага за постигането на най-важната цел – свеждането на тези пороци до някакви "нормални" нива. Ако искаме като общество да напреднем в тази посока, трябва да бръкнем в системните предпоставки, в модела на държавно управление. Тези системни предпоставки са няколко и се намират в сложна взаимовръзка. Сред тях у нас изпъква порочната система на придобиване и използване на властови правомощия и главно – липсата на реална отговорност за това. Но има и нещо, което традиционно се подценява – начинът, по който се изработват, прилагат и отчитат управленските стратегии и политики. Защото сбърканите (по същество и като технология) политики не само осуетяват решаването на важни за обществото проблеми. Те са естествената благоприятна хранителна среда за корупцията и престъпността.
Нека се опитаме да приложим тази логика към посочения по-горе случай – корупционната схема в Държавната агенция за българите в чужбина, за която (въпреки увъртанията на разследващите) има всички основания да се предполага, че нито е от две години, нито е ограничена до това управленско ниво. Но в случая няма да се интересуваме от конкретните действащи лица, а ще потърсим закономерността в съответната политика на държавата към българите, българските диаспори и хората с българско съзнание (каквото и да значи това) в чужбина.
Политиката към българите в чужбина – колкото и да е важна сама по себе си, не е откъсната от цялостното състояние на българското общество, към неговите проблеми и заплахите за оцеляването му. През годините неведнъж е била изтъквана идеята тази политика да бъде обвързана с цялостната демографска стратегия на България. Това донякъде е правилно, но именно погрешното, политически конюнктурно и повлияно от лични амбиции разбиране за целите и ограниченията на политиката към българите в чужбина създаде условия да се появят и разпространят достигналите уродливи мащаби явления. Истински важните и постижими ориентири бяха подменени от мегаломански видения за "второ преселение", за потоци от хора с българско самосъзнание, стичащи се към България. Бяха формулирани поредица от неадекватни или обслужващи користни интереси задачи на политиката и осъществяващите я държавни структури. Отношението към българите в чужбина бе сведено главно до "връчване" на българско гражданство.
Най-опасният недостатък на наложените след 2009 г. решения и практики бе виждането, че натурализирането (даването на българско гражданство) на лица с предполагаемо българско самосъзнание от съседни страни е съществен фактор за решаване на демографския проблем. Едва ли можем да обвиним идеолозите на тази проект (някои от които вече не са между живите) в съзнателно създаване на условия за днешните корупционни схеми. Но важни са фактите – именно медийните, а по-късно и политическите "балони", че натурализирането (даването на гражданство) на 50 хил. "новобългари" годишно ще помогне за овладяването на демографската криза, задвижиха порочната активност на държавата. Порочна – не защото е лошо да се грижим за хората с българско самосъзнание, а защото доведе до две опасни подмени. Първата подмяна – че декларативната принадлежност към нацията гарантира приноса за нейното развитие. Втората – че единственото, което трябва да направи държавата за тях, е да им даде български паспорти. Изцяло бе игнорирана доказаната истина, че за страна с особеностите, възможностите и проблемите на България имиграционната политика не може да играе съществена роля за решаването на демографския проблем, а по-скоро трябва да допринася за превенцията на други проблеми.
Тази двойна подмяна в целите и инструментите на политиката предопредели по-нататъшния плачевен развой на процесите. От една страна, като се имат предвид конкретните особености на обществата, от които биха могли да идват кандидатите, политиката на "отворени врати" стимулира естествен и нарастващ приток на квазибългари, хора, които са привлечени от българското гражданство само доколкото то осигурява валиден за Европа паспорт. Въпрос на време бе сред тях да започне да нараства делът на тези, които нямат и капчица българска кръв в жилите си. И още нещо, доста по-опасно – атрактивността на тази възможност за лица със съмнителни намерения и занятия. (Именно така започна разплитането на днешния скандал – със сигнали от "партньорите" за лица с български паспорти, вършещи золуми из Европа, които по странно стечение на обстоятелствата не знаят и дума български.)
От друга страна, нарасналото "търсене", и то от платежоспособни клиенти, предизвика нормалното за извратения български политико-административен "пазар" светкавично въвеждане на механизми за увеличаване на "предлагането". Всъщност схемата, действала по време на сегашното правителство, представлява нов, усъвършенстван и по-ефикасен вариант на съществувалите преди "по-нископроизводителни" схеми. Квазибългарите се срещнаха с попадналите във властта ерзац националисти и веднага се познаха (ако направим аналогия с карикатурата на Бешков).
Резултатът е ясен – над сто хиляди лица с български паспорти, значителна част от тях са българи само по паспорт и нямат никакво намерение с нещо да допринесат за добруването на новооткритото си отечество. Но в съответствие с поговорката каквото повикало, такова се обадило, защото това отечество нито им предлага нещо (освен паспорт), нито има идея как да използва техните способности и стремежи.
Логично може да се възрази, че подобни престъпни схеми са възможни и при по-адекватна политика. Но тогава поне щеше да е ясно държавата от коя страна е – на страната на борбата срещу престъпността и корупцията или на страната на нейното отглеждане.
