Александър Маринов
Отдавна твърдя, че българската партийно-политическа система е изчерпана, в смисъл – че не е в състояние да изпълнява обществено необходимите си функции. Това не е идеологическа постановка (както искат да го представят някои яростни "пазители на правата либерално-демократична вяра"), а основан на факти и доказателства научен извод. От този научен извод следват определени практически последици. Когато медицинско изследване показва сериозни отклонения във функционирането на организма, ви се налага да се подложите на операция. Може и да не го направите, но тогава ви заплашва влошаване и дори смърт. Ни повече, ни по-малко.
Нека да уточним понятията (в духа на мъдрия съвет на Конфуций), защото има както недоразумения, така и спекулации. Първо, когато говорим за партийно-политическата система, имаме предвид съвкупността от основните (най-вече парламентарно представени) днешни български партии, върхушките им и тяхното влияние върху институциите и управлението на обществото. Повтарям – българските партии тук и сега, такива каквито са, а не някакви въображаеми, идеални образци, нито примери от други страни и времена. Изводът, че тази система е изчерпана, не означава непременно окончателна присъда на партиите, нито на формата на държавно управление. Ако тези партии се "поправят" и започнат да функционират по друг начин, системата може да се ревитализира (в това число многопартийната парламентарна форм
а на управление). Проблемът е, че са имали много възможности и не са ги използвали, а времето изисква бързи действия. Можем да приемем, че идва последният шанс в това отношение и ако не бъде използван, обществото ще бъде принудено да търси други варианти. Сред тях има такива, които са се доказали като не по-малко демократични и обществено ефективни. Който чете, знае.
Тъй като времето наистина изтича, метафората за "последното раздаване на картите", употребена от президента Радев, е твърде уместна. Или системните партии ще докажат на обществото, че искат и могат да изпълняват своите обществено необходими функции, или ще бъдат заменени – от други партии или други субекти, които искат и могат да го правят. Каквито и вопли в защита на статуквото да се извиват, това е положението – случвало се е неведнъж на различни места.
А сега да приведем някои доказателства, че днешната българска партийно-политическа система е изчерпана, т.е. не е в състояние да постига очакваните от нея резултати.
Първата основна функция на партиите в тяхната съвкупност е да изразяват и представляват интересите на различните групи в обществото. От количествена гледна точка това явно не е така. За партиите в състава на действащия парламент са гласували около 42 на сто от българите с право на глас, а в управляващата коалиция (която има мнозинство в Народното събрание) са представени малко над 21 на сто. Но дори и в тези скромни мащаби представителството е твърде спорно – това би могло да се илюстрира с изпълнението на програмата за управление на държавата (ако тя наистина се изпълняваше и отчиташе пред обществото). Достатъчно е да отбележим явните диспропорции (между различните секторни политики, региони и съсловия) с оглед изразходването на публичните ресурси. Малцина са привилегировани, повечето са дискриминирани. Да не говорим, че партийните елити се грижат главно за собствените си интереси и за обслужващите ги бизнес мрежи. От тях са разочаровани тези, с чиито гласове са попаднали в парламента, с изключение на клиентелата, разбира се.
На второ място, българските партии не са в състояние да осигурят що-годе нормално функциониране и ръководство на институциите, които са поставили под тотален контрол. Ужасяващо ниското доверие към парламента (под 10 на сто) е най-явното доказателство, но положението на изпълнителната власт не е много по-добро. Некомпетентността и злоупотребата с власт са приели епидемични размери, като основната причина е безконтролната партизанщина. Управленските субекти (излъчвани от партиите) не си правят труда да спазват нито един от съвременните стандарти за добро управление. Това води до изразходване на огромни публични ресурси с много ниска и дори неустановима ефективност и ефикасност, за което от никого не е потърсена отговорност.
На трето място, партиите и техните върхушки отдавна са престанали да предлагат какъвто и да било пример (еталон), който е необходим за политическата социализация на подрастващите поколения. Корупцията се е превърнала от изключение в норма и образец на подражание, политиката – от служене на народа в бърз, високодоходен и безопасен криминален бизнес. Партиите рекрутират кариеристи и ги "развиват" до безскрупулни клептократи. Парашутираните във властта партийни протежета вече дори не се свенят открито да ръководят организирани престъпни групи и да поръчват нарушаване на законите, корумпирайки държавната администрация под страх от уволнение.
Нека отново подчертаем – говорим за повсеместни явления, а не за провинения на отделни злодеи. Който и да дойде на власт, прави (или иска да прави) същото, което е заклеймявал в опозиция. Днешната опозиция не ни убеждава в обратното, защото не предлага надеждни и подлежащи на контрол инструменти за промяна. Приказките за разбиването на "паралелната държава" не са подкрепени от ясни конституционни, законови и управленски предложения. Нещо повече, същността на проблема и неговите базисни причини се заобикалят.
Така стигаме до един парадокс. Според някои наблюдатели тази система е непоклатима и незаменима. Излиза, че отделна идеология, партия или модел на управление може да са изчерпани, дори всички системни партии заедно – също, но системата – в никакъв случай. Логиката е прозрачна: сменяме актьорите, пиесата остава същата.
Този номер ни го въртят вече много години с помощта на политинженерство, измислени лидерски образи, медийни манипулации, социологически фалшификации и прочие. В резултат на задълбочаващата се криза на партийно-политическата система държавата се управлява все по-лошо, публичните ресурси се разграбват. Липсват стратегически поглед и воля за формулиране на голяма, обединяваща нацията цел, защото партиите и елитите мислят единствено за облагодетелстване тук и сега.
Този процес на загниване и упадък би могъл да продължава още – изчерпването е продължителен процес. Но времената се промениха. В света, в Европа и в региона се засилват кризисни процеси, зейват разломи, всяка държава започва да извежда на преден план отстояването на своите интереси. Българската нация е застрашена от угасване предвид задълбочаваща се демографска криза, бедност, необразованост, влошено здраве, регионални диспропорции. В такова време снишаването и присламчването към "силните на деня" не вършат работа, защото всеки е готов да жертва слабите и нерешителни опортюнисти. Да не говорим, че силните днес може да са слаби утре. България има нужда от дългосрочна, добре премислена стратегия, обсъдена и подкрепена в общество, способна да обединява и мобилизира за големи усилия и дори жертви. А това изисква доверие – най-дефицитният ресурс в българската партийно-политическа система.
Поради тези обстоятелства стигаме до избор – или системата ще бъде радикално оздравена и рестартирана (с нови субекти и нов манталитет), или ще бъде поставен въпросът за нейната замяна с по-добра и пригодна да осигури оцеляването на нацията. В случая традиционните мошеничества ("картите в ръкава") няма да помогнат. Идва моментът на истината.
