Тези дни станаха ясни две неща. Първо, че в отделни райони и области България силно прилича по производство на Брутен вътрешен продукт (БВП)* на човек от населението на повечето изостанали африкански държави.
Второ, че пропагандата на властта, водена най-често еднолично от шефа на изпълнителната власт, не може да скрие горчивата истина – че сме държавата на бинго залите, казината, колите втора ръка, работещите три месеца в годината хотели и на никнещите тук-там заводи за резервни части. Това показва мизерията не само не намалява, напротив – продължава да расте! Въпреки патриотичните предизборни напъни за 300 лв. минимална пенсия. И лицемерието на премиера, че заради избора на изтребители не бил в състояние да се заеме с доходите на народа. Блазе й на българската войска, щом премиерът 365 дни в годината – по 10-12 часа на ден, седем дни в седмицата, се занимава само с летателните й апарати.
Интересно е и друго. Стават все по-очевадни и грамадните регионални различия в България. Първо, по линията Север – Юг, след това по линията София – останалата страна. И третото деление – западналия Северозапад и почти загиналия краен Североизток срещу другите региони. Става дума за данни на Националната статистика (НСИ), а не за политическо шарлатанство. Още повече че БВП измерва съвсем реални неща – общата стойност на стоките и услугите, произведени в определена териториална област през определен период, най-вече една година.
14 280 лв. е произведеният за 2017 г. БВП на човек от населението като средна цифра за България. Над два пъти обаче по-висок е БВП на човек в София, където достига 30 295 лв., сочи статистиката. На последно място у нас е област Силистра – с едва 6687 лв. БВП на човек годишно. В дъното на класацията са още Видин – с малко над 7 хил. лв., колкото има и Плевен. Ловеч е с хилядарка отгоре – или 8 хил. лева. По-напред е Смолян. В Стара Загора този показател е близо два пъти по-голям – около 19 000 лева. Във Велико Търново, произведеният БВП на човек от населението е бил едва 9818 лв. през 2017-а. Така старият болярски град чувствително изостава от съседни области като Габрово и Русе например.
Тези данни на статистиката позволяват на българския гражданин да се ориентира лесно в икономическите процеси, най-вече на регионално ниво и да оцени развитието на областните центрове в страната. Както и да разбере защо над 2.5 млн. българи избраха Терминал 2, за да се справят с проблема "оцеляване".
На този мрачен фон е особено важно да се определи кой е виновен за това бедствено положение в България. Вярно е, че има един виновен – властта. Но коя конкретно власт?
От 1990 г. насам преживяхме две финансови катастрофи, въведохме валутния борд и направихме приватизация. Днес, ако се вгледаме по-внимателно в тях ще констатираме, че само въвеждането на паричния съвет е успешна операция. Приватизацията е пълен провал, довел до ликвидирането на близо четири пети от националната индустрия. Селското стопанство пък бе върнато със замах към първите години на ХХ век. Дребната търговия с квартални магазинчета е почти ликвидирана от големите търговски вериги, извиващи ръцете на производителите с огромни ценови отстъпки.
Пълната липса на каквато й да е визия за бъдещата структура на българската икономика и за развитието на отделните региони от страната е ахилесовата пета на всички правителства, изредили се на кормилото на властта след 1990 година. Първопричината за това е също ясна – преди 10 ноември 1989 г. у нас нямаше опозиция. За разлика от Полша, Чехословакия, Унгария и ГДР, където противниците на комунизма имаха кадри, програми и хората знаеха кой кой е, към какво се стреми и как смята да го постигне.
За сегашната драма е виновно и алчното българско чиновничество. Много сделки за големи предприятия бяха провалени, защото чиновниците не получиха така мечтания голям подкуп от западни фирми кандидат-купувачи. Първобитната алчност и простотията взеха връх над националните ценности. Затова днес, ако някой дойде да произвежда в България капачки за буркани, ние му се радваме – все едно че ще прави тук микропроцесори или ще развива космическа техника.
А най-страшното е, че никой днес не знае как ще я караме занапред в един свят, където оцеляват само силните и в който промяната е всекидневна реалност.
