Множащите се икономически стимули, заеми и безвъзмездни помощи, хвърляни в битката с пандемията от COVID-19, тревожат много икономисти и анализатори. Сред тях е и Стийвън Кинг – старши икономически съветник на "Ейч Ес Би Си" и автор на книгата "Печалният нов свят". Кинг излага пред "Файненшъл таймс" своята позиция за и против Модерната монетарна теория, която предлага съблазнителни решения на водената в момента парична политика.
В свят, в който правителственият дълг расте скоростно, не е чудно, че инвеститорите проявяват огромен интерес към Модерната монетарна теория (ММТ). Все пак, една от централните й тези е, че бюджетните дефицити от финансова гледна точка са недоразумение. Докато растящите правителствени заеми не предизвикват инфлация – точно какъвто е случаят в момента – можем да си отдъхнем.
Както пише в книгата си "Митът за дефицита" Стефани Келтън, правителствата с достъп до печатните машини са "парични емитенти" (изключение, очевидно, правят членовете на еврозоната).
Следователно, всичките им разходи по принцип могат да се финансират чрез създаване на кеш.
Докато данъците биха могли да служат за други цели: да преразпределят постъпленията и богатствата, или да обезкуражават "греховно" поведение. Във всички случаи, те не играят полезна макроикономическа роля във вселената на ММТ.
В реалния свят обаче данъците са жизнено важни. Фундаменталната разлика между държавните финанси и сметките на компаниите и на домакинствата не е достъпът до печатницата за пари, а едноличната власт за увеличение на налозите.
Фирмите, които понасят тежки загуби, не могат да ги намалят като обложат с данък околните. Докато правителството може. Работник, чиято заплата е намалена, не може да накара другите да попълнят разликата. Докато държавата може.
Въоръжени с това познание, кредиторите съвсем разбираемо приемат много по-охотно по-скромната доходност на правителствените облигации отколкото на другите инвестиции. Просто защото рискът от държавен фалит при неблагоприятни икономически шокове е по-нисък отколкото на другите длъжници.
Естествено, съществуват граници, обусловени до голяма степен от политическия потенциал на управляващите да набират средства при трудни обстоятелства. Развиващите се пазари например често предпочитат да отстъпят вместо да осъществят девалвация на валутите си, да напомпат инфлация или да спрат обслужването на задълженията си. А цената на кредитите скача.
Все пак, да си предтавим за миг, че управниците приемат ММТ. Да приемем също предложението на привържениците на тази теория печатниците за пари да се отнемат от административно назначените банкери и да се предадат на законно избраните и подлежащи на контрол представители на фискалните власти. Дали в този случай ще сме по-добре? В никакъв случай.
Да се връчат ключовете към печатните машини на народните избраници е все едно да се поверят на комарджиите ключовете за казиното.
За мнозинството политици първостепенната цел е да останат на власт.
Поради което те много често са съблазнени да се поддават на моменти на разточителност за сметка на дългосрочната стабилност. Точно това се случва в началото на 70-е години на миналия век във Великобритания по време на станалия печално известен "Бум Барбър", режисиран от тогавашния министър на финансите – консерваторът Антъни Барбър – с идеята да спечели изборите през 1974-а. Насърчен от периода на бърз икономически растеж, той прави големи данъчни редукции в бюджета за 1972-а. "Бенк ъф Инглънд" дерегулира пазара на ипотеки и дава възможност на банките да се включат в отпускането на жилищни кредити, с което помага за увеличението на цените и на личното състояние на потребителите. Това е и периодът на първата масова употреба на кредитните карти, допринесла за балонообразен ръст на потреблението. Резултатът е 20% ръст на инфлацията до 1973-а, изборна загуба на торите и, две години по-късно (през 1976-а), спасителен пакет от кредити от МВФ за поразеното стопанство на Острова.
Независимостта на централните банки осигурява полезна защита срещу подобно поведение. И, което е по-важно, инфлацията и данъците в повечето случаи са просто двете страни на една монета.
Онези управници, които нямат достъп до данъчни приходи, могат вместо това да "дебазират монетите". Феновете на ММТ твърдят, че това никога няма да се случи, макар че историята ги опровергава: крале и кралици стотици години са пробвали и проверявали тази политика. Много често субектите с достъп до печатницата са подготвени да поемат такъв ненужен риск с надежда "този път да е различно".
В интерес на истината, инфлацията помага за разрешаването на финансови проблеми, които привържениците на ММТ твърдят, че вече не съществуват.
Отрицателните реални лихвени проценти – резултат от по-високата от предполагаемата инфлация – служат за преразпределение на богатствата от частните кредитори (като пенсионерите) към публичните длъжници. До голяма степен същото би могло да се постигне чрез данък богатство. В тази точка кръгът се затваря: разликата между печатницата за пари и данъците започва да изчезва.
Благодарение на COVID-19 правителственият дълг расте скоростно и, в случая – в отговор на обстоятелствата. Изправени пред периодичните бизнес "карантни", ние предпочитаме да позволим на компаниите и на работниците да влязат в период на икономически "зимен сън" с надеждата, че след като вирусът бъде поставен под контрол, те ще могат да се размразят. Алтернативата – множество бизнес фалити и масова безработица не е в ничия полза. Същевременно обаче ние на практика ползваме заем от колективното ни бъдеще. И в определен момент някои от нас ще получат сметка, която, ако политиките на зимен сън са били успешни, бихме могли да платим. Политичекият процес пък ще реши дали тази сметка ще е под формата на по-високи данъци, на по-стриктна парична дисциплина, на растяща инфлация или на фалит.
Това, за съжаление, е реалността на дефицита.
