Забелязали ли сте, че има празници, които идват и си отиват тихомълком, без фанфари и поздравителни адреси? На 5 ноември (четвъртък), например, прогресивното човечество по света отбеляза Денят на мъжете! А у нас?
Мълчанието, в което премина този ден, ни кара да се съмняваме, че той има почва тук. Макар че повечето българи навярно са наясно как изглежда истинският мъж в очите на нежните им половинки, които винаги са били най-обективното жури в трудната преценка за мъжественост.
Знаем, че високо в класацията им са качествата на мъжа да вдъхва кураж, смелост, да вдъхновява, да зарежда с енергия околните.
Истинският мъж гледа в очите и слуша внимателно какво му говори една жена, той изпълнява обещанията си, източник е на приятни изненади, интересува се от любимата си, грижи се за нея, обича семейството и децата си. Той никога не повишава тон, не обижда, не посяга и носи торбите от пазара. Винаги подава ръка, когато жената слиза от трамвая, отваря врата, за да й направи път, отстъпва мястото на бременни, майки с деца и възрастни, помага на майки с бебешки колички, интересува се от литература и чете книги, умее да поддържа разговор на различни теми, поддържа се. И… никога не изглежда като нацепена батка!
Неумолимо е женското жури. Но предизвикателството да сме на нивото на изискванията му сякаш избледнява, губим вкусът от амбицията да сме истински, сякаш сме поразени от коронависура и от години мъкнем бремето да сме безцветни, без обоняние за ароматите на живота, слепи за сиянието и простотата на неговата възвишеност.
Огледайте се, братя, и ще разберете защо Световният ден на мъжете преминава мълчаливо и незабелязано. И защо жените ни са забравили за него.
От върха на държавата, от различните й институционални равнища лъха на простотия, безпардонност, байганювщина, егоизъм, надменност. Премиерът си позволява да се обръща към другите с "Абе…", хората са "мат' риял", достоен да целува ръката му, протегната щедро по мафиотски. И това се повтаря, превръща се в норма и пример за подражание, в признак на мъжественост и мечта за преследване.
Примерите са заразни и поразяващи. Далеч преди да се развилнее коронавирусът, България се превърна в огнище на простотията, разпространяваща се дифузно – от върховете на държавата, до дансинга на стотиците дискотеки, които са си най-откровени чалготеки. И не е случаен фактът, че беше намален на 9% не ДДС на хляба, а на храната в ресторантите и кръчмите. Сякаш милионите българи, които са се надвесили над прага на бедността, всяка вечер си поръчват сьомга с аспержи от "Рафи" и е наложително правителството да ги подкрепи?!
В държава, ръководена по кръчмарски, където най-важно е чекмеджето с парите да те удря в шкембето, е нормално ресторантьорското лоби да пуска музиката. Нормално е и толерирането на кръчмарската култура, а не културният респект пред магията на театралната сцена.
Нормално е в такава среда представата за истинския мъж да се деформира до такава степен, че да забравим за смисъла на този празник – Световният ден на мъжете.