Странно явление са българските прокурори. Толкова странно, че дори баба Ванга – светла ѝ памет, трудно можеше да нагази в енергийните им потоци и да провиди поне близкото им бъдеще. Какво ти нагазване, всъщност? Стоеше си на брега със запретната фуста, озадачена от невъзможността да си обясни феномена “За всички останали може, а при тях нищо не става?”
Отговорът е елементарен: българският прокурор е социално животно от андроиден тип. Звучи като учебникарския оксиморон “Дървено желязо”, но си е факт: уж работата му е да взема решения по вътрешно убеждение, но по рождение е ампутиран от свойството да мисли със собствената си глава, да изказва собствено мнение, да си служи с общоприетия и общодостъпен официален български език.
И в кинематографичните антиутопии е същото – 200 000 робота “шетат” в различни градове на различни континенти и вършат различни поразии. Щом обаче главният герой дръпне шалтера на чинията майка, всички едновременно и на секундата се превръщат в безжизнени вторични суровини.
Подобни примери из житие-битието на българския прокурор – с фадрома да ринеш. Каже нещо Главният – всички стават на крака и започват да ръкопляскат до премала още преди той да е казал каквото има за казване. Каже някой нещо срещу Главния – всички късат ризи и с голи гърди тръгват срещу врага. Замълчи Главният по някоя пиперлива тема на деня – по негови си лични съображения – всички онемяват толкова трайно, сякаш са се родили без езици и гласни струни.
Е, с най-огромно задоволство можем да обявим: това беше до онзи ден. Или по-точно – до 27 ноември, когато Асоциацията на прокурорите в България (АПБ) направи своята първа публична самостоятелна крачка: със специална декларация членовете й стартираха инициатива за поставяне на бюст паметник в София на американския президент Удроу Уилсън (1856-1924 година).
Поводът е съвсем конкретен и пропит от патриотична признателност: на тази дата се навършиха 101 години от подписването на Ньойския мирен договор. И, разбира се, от уникалното поведение на американския президент по време на Парижката конференция, заради което днешна България въобще съществува като такава.
По принцип – похвално. В частност – странно, защото в инициативата участва и Камарата на следователите, които преди 9 години бяха асимилирани от държавното обвинение. А най-странното е, че в случая главният прокурор няма никакъв пръст в организирането на инициативата. Тъкмо обратното – той даде благословията си три дни по-късно – на 30 ноември. И то по начин, доказващ, че не той е интелектуалният двигател на начинанието.
В апела на АПБ акцентът е участието на президента Уилсън в Парижката конференция и заслугите му за спасяването на България. Докато в апотеоза, съчинен от някой “протоколист” в офиса на Главния, манджата е пресолена от сърце: “ПРБ (т.е. Прокуратурата на Република България – бел. ред) се надява инициативата на двете професионални организации на магистратите да получи широка обществена и институционална подкрепа. Това ще бъде знак, че българският народ знае и помни делото на Удроу Уилсън, който освен със забележителните си дипломатически постижения, си е завоювал място в историята като блестящ доктор по история, човек с модерно и хуманно мислене и борец за мир!”
Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Според биографите на президента Уилсън, той може и да е голям дипломат и държавник, но не е никакъв борец за мир. По негово време Щатите превръщат Мексико, Хаити, Куба и Панама в американски протекторати с военна сила, естествено.
Неговата администрация стопира десегрегацията, започната от Ейбрахам Линкълн, и въвежда практиката всеки, кандидатстващ за работа, да доказва чрез фотография дали е бял, или “някакъв друг”.
А за ролята на Уилсън в победата на Великата октомврийска социалистическа революция и утвърждаването на руския болшевизъм като световна политическа доктрина е по-добре да не отваряме дума…
