Както е тръгнало, истинската съдебна реформа няма да ни споходи поне още седем-осем парламентарни мандата. И затова поговорката “Денят си личи от заранта”, колкото и банално да звучи вече, продължава да и е като дялан камък – където и да го сложиш, все си е на истинското място.
По принцип моментът изобщо не е подходящ за каквото и да било черногледство и песимизъм. Въпреки епохалната каша, забъркана от партиите и коалициите в обозе почившите 45-о Обикновено народно събрание и 46-о Обикновено народно събрание, живеем в изумително време – уж старото пак си отива завинаги, ама новото някак не ще да дойде поне за малко. Опъва се, сякаш знае какво ще го сполети, ако влезе и затвори вратата зад гърба си. Така че никой няма никакво намерение да изхвърля бебето едновременно с мръсната вода.
В същото време обаче и официално заявените реформатори, и техните все още притеснени и уплашени съмишленици и симпатизанти трябва да се сбогуват с илюзията, че всички сме длъжни да им мълчим и да им козируваме! Или пък да се чувстваме предатели, герберасти и слугинаж на задкулисието всеки пък, когато
не сме съгласни с някоя тяхна идея
или не виждаме смисъл да им ръкопляскаме, защото изпълняват задълженията си по закон.
Казано вкратце, ако продължат по досегашния си път, т. нар. партии на протеста няма да уволнят Иван Гешев от поста “Главен прокурор на Република България”, няма да изхвърлят платените ятаци на задкулисието в съдебната система и няма да прочистят храма на Темида от корумпираните магистрати, работещи самосиндикално или пък изградили си свои лични престъпни схеми. Просто за пореден път те са тръгнали по линия на най-лекото съпротивление и за още по-пореден път ще обслужат корпоративните интереси на съдийската гилдия.
Например – тъй страстно лелеяното изваждане на държавното обвинение от съдебната система и подчиняването й на Народното събрание ще бъде най-обикновена реабилитация на славните прокурорски времена от епохата на тоталитаризма. Който не вярва, нека прочете отменения преди 27 години Закон за прокуратурата и със собствените си очи види за какво става дума. Днес ние ще онагледим тезата си с нещо друго.
Официално тиражираните аргументи в полза на това “изваждане” са десетина, но в случая нас ни интересуват само два. Първо – националният политически консенсус около личността на главния прокурор, защото
той ще се избира с квалифицирано мнозинство,
т.е. от 180 народни представители. И второ – повишаване на отчетността и прозрачността на държавното обвинение, което – редом с премиера и министрите му – също минава на задължителен парламентарен контрол.
Нашето скромно мнение е, че нищо подобно няма да се случи. Точно така, както никога нищо не се случва с Комисията за защита на конкуренцията, Комисията за финансов надзор, Инспектората към Висшия съдебен съвет, Сметната палата и всички останали структури на държавната власт, чиито шефове и членове се избират от Народното събрание. Не отскоро, а от зачеването им с приемането на действащата конституция през 1991 година.
Пак от 1991 г., например, Народното събрание избира 11 от членовете на Висшия съдебен съвет. Нито веднъж досега – вече три десетилетия – нито едно управляващо мнозинство
не е канило или викало своите “емисари” в парламента.
Било на дружески разговор, било с цел търсене на морална отговорност за някоя простотия. Нито веднъж!
И къде е гаранцията, че ако парламента започне да избира главния прокурор, на тази порочна практика ще бъде прекратена? Никъде я няма тази пуста гаранция. Не за друго, а защото никой никога не е мислил по този въпрос. Защото целта на упражнението е съвсем друга и няма нищо общо нито с правосъдието, нито с демокрацията.
Това положението – за тоталитарния вид на днешната българска прокуратура големият виновник продължава да е Европейската комисия. Не знайно защо, но по време на предприсъединителния процес (1998-2005 г.) Брюксел благослови всички налудничави идеи, опаковани с етикета “Съдебна реформа”. И ги ги финансира с щедрост и безхаберие, непознато за други географски ширини и други съдебни реформи.
За пари иде реч. За много пари – не по-малко от 100 милиона годишно. По документи се водят собствени приходи на съдебната система и се разпределят за харчене между ВСС, съдилищата, прокуратурата и следствието. На всекиго по равно и… по малко! Онова, за което никой досега не е говорил открито е, че тези собствени приходи са заслуга само и единствено на съдилищата – от съдебни и държавни такси. Прокуратурата и следствието по закон имат право да генерират единствено разходи.
И… това е големия проблем, който трябва да бъде решен: как тези собствени приходи да не се делят повече на три, а да си останат само за онези, които ги печелят? Нали се сещате какво ще се случи, когато заветния момент настъпи и въпросните 100 милиона започнат да “циркулират” само между съдиите?
Други са
пътищата за обуздаване на главния прокурор
и вкарване на държавното обвинение в рамките на нормалното.
За някои от тях вече стана дума в предишни публикации – изхвърляне на печално известните предварителни проверки от Закона за съдебната власт; изваждане на следствието от съдебната система и обединяването му с ГДБОП под формата на българско ФБР; пререгистриране на всички районни, окръжни, апелативни и върховни прокуратури като самостоятелни и независими едно от друго юридически лица и т.н. Така че днес продължаваме с различните варианти, за които нито един от т. нар. реформатори не желае да говори. даже не желае да чува…
Ако започнем метенето от тавана, най-бързото и ефикасно “нещо” е привеждането на Върховната касационна прокуратура в законен вид. Точно така – грешката е вярна: според идеите на законодателя, залегнали във всички редакции на Закона за съдебната власт от 1994 г. насам, ВКП би трябвало да е огледално копие на Върховния касационен съд. Тоест – в нея да работят толкова прокурори, колкото са необходими за нуждите на касационното производство по наказателни дела. Нищо повече.
Ето с тази реформирана структура на ВКП през 2010 г. тогавашният главен прокурор Борис Велчев трябваше да отговори на поредните критики на Брюксел, че държавното обвинение се демократизира. Нали можем да се сетим какво е положението днес, след 9-годишното управление на Сотир Цацаров и Иван Гешев? Или все още ни е бедна фантазията?
Някак скришом и сякаш между другото, структурата на днешната Върховна касационна прокуратура е точно копие на Главна прокуратура от времето на соца. Тоест – съдебната реформа по никакъв начин не я е докоснала. Има инспекторат, има следствен надзор, има информационно-аналитичен отдел, има… какво ли не още.
Плюс Бюрото по защита, което от онзи ден бе върнато на правосъдното министерство, плюс… Единната информационна система за противодействие на престъпността, която преди 8-9 години ГЕРБ също “подари” на главния прокурор. Крайно време е всичко това да изчезне от ВКП. По възможно най-бързия и безболезнен начин – чрез 5-6 разпоредби в ЗСВ, които могат да бъдат написани, обсъдени и гласувани на второ четене за не повече от два месеца.
Също толкова бързо и още по-безболезнено, главният прокурор може да бъде обуздан и по още едно направление. Една от най-популярните защитни тези на Иван Гешев е, че като главен прокурор той нищо няма право да знае за отделните досъдебни производства, няма право да се меси в работата на подчинените си и без тяхно разрешение не може да огласява никаква информация.
Щом е така, защо никой досега не предложи фигурата на главния прокурор да бъде изхвърлена от Закона за специалните разузнавателни средства? И защо никой досега не се е сетил и не е записал в НПК следната разпоредба: “Главният прокурор няма право да посещава местопрестъпления и да дава изявления от името на оперативно-следствените работници, на дежурния или наблюдаващия прокурор, защото по този начин въздейства негативно върху тяхното вътрешно убеждение и предопределя крайния изход на досъдебното производство”.
И още – защо нито един реформатор досега не е предложил нищо смислено по адрес на съдебните заседатели и вещите лица? Нима никой не е чувал, че още в началото на 90-те години на миналия век една поръчкова тройна експертиза струваше около 5000 долара?
Хайде, за днес стига толкова…
