Александър МАРИНОВ
Заимствам заглавието от популярния научнофантастичен разказ на Рандал Гарет, публикуван през 50-те години на миналия век. Сюжетът е посветен на контакта на хората с извънземна цивилизация, но поуката е приложима и за човешкото общество. Вероятно малцина биха се съгласили, че този принцип важи и изобщо би могъл да важи за днешния ни обществено-политически живот. И точно в това е една от най-големите беди на съвместното ни съществуване.
Ние, българите, сме предпазливи и прикрити хора, особено когато се налага открито да изразим мнението си. Съвсем не е случайно масовото използване на израза „честен до глупост“. Но въпреки това има ситуации, в които спестяването или изопачаването на истинската позиция затруднява или дори прави невъзможна общата ни работа. По-нататък ще разгледаме един частен пример за последиците от дефицита на честност – отношенията между граждани, социолози (по-точно, изследователи на общественото мнение) и политици в предизборна ситуация.
На теория трудно може да се оспори,
че колкото по-честни са отношенията в този триъгълник, толкова по-добре е за всички. Гражданите имат интерес да споделят с учените истинското си мнение за политиците, партиите и политиките, за да стигне то до всеки, който има власт или се бори за нея. Социолозите (и въобще експертите) са заинтересувани да казват установените по научен път факти на политиците не само заради професионалната етика, а и защото това е основния начин да участват пълноценно в подготовката на обосновани политически и управленски решения. Накрая (колкото и да звучи невероятно) политиците биха имали най-голяма полза, ако се стремят да се придържат към истината в своите обещания и обяснения пред гражданите, ако не по морални причини, то поне защото „на лъжата краката са къси“ и рано или късно се наказва.
На практика обаче ситуацията е доста по-различна. Неотдавна едно изследване на социолози от БАН установи стряскащ факт: около една четвърт от хората признават, че умишлено са давали неверни отговори в проучвания за политическите им предпочитания и намеренията им за гласуване. Дали самото това „самопризнание“ е вярно, можем да гадаем, но ако наистина положението е такова, почти изцяло се обезценява предназначението на предизборната социология като научно (т.е. насочено към установяване на истината) занимание.
Логично възниква въпросът
защо хората биха лъгали социолозите?
Възможни са различни отговори, но един от тях засяга самите изследователи на общественото мнение, които често създават почва за основателни съмнения. Един мой познат, добре запознат с научните ми занимания, даде следното обяснение: „Те (социолозите) изопачават нашите мнения, аз пък им давам неверни отговори и по този начин връщам картината по-близо до истината.“ Такава тактика за „възстановяване на истината“ звучи забавно, но по-сериозен е въпросът защо много хора се съмняват в достоверността на социологическите анализи и прогнози.
За широката публика днес основният повод за недоверие са зачестилите случаи на много сериозно отклонение на данните от проучванията (особено по време на кампаниите) спрямо действителните изборни резултати. Социолозите правят всевъзможни уговорки и предупреждават, че става дума за моментни снимки, а не за изборни прогнози, но това не звучи убедително на фона на масираното използване на резултатите за нуждите на политическия пиар. Още по-подозрително е, че към края на изборния ден изведнъж повечето агенции не само започват да се доближават до реалната картина, а и бързо стопяват значителните различия в данните си, регистрирани през последните седмици и месеци.
Последното обстоятелство привлича вниманието и на по-запознатите с професионалната кухня на изучаването на общественото мнение. Без съмнение, известно колебание в установяваните от отделните агенции нагласи към партии, политици и институции е нормално и може да се обясни по логичен път (вероятностна грешка, особености на формулираните въпроси, ситуационни фактори и др.) В някои случаи обаче
разминаванията са толкова големи,
че с основание си задаваме въпроса дали проучванията са валидни за едно и също общество. Например, трудно може да се обясни как приблизително по едно и също време е възможно разликите в рейтингите на президент, (служебно) правителство и отделни партийни лидери да възлизат на 10, 15 и дори 20 процента. Ако добавим видимата партийна пристрастност на някои социолози в медийните им изяви, недоверчивостта на попадналите в извадките граждани е поне разбираема, ако не и оправдана.
Аз лично не вярвам, че при провеждането на проучванията си повечето сериозни агенции си позволяват съзнателно да изопачават картината на общественото мнение. Има отделни изключения, но те са добре известни и разумните хора не им обръщат внимание. Но наистина е странно, защо изследователи с добро професионално име си позволяват да игнорират и дори да задълбочават ширещите се съмнения. По този начин те правят много лоша услуга на науката, а и на самите себе си.
Можем да допуснем, че скривайки истинското си мнение, хората показват недоверието си към социолозите, но по-вероятно е това „сладко отмъщение“ да е адресирано към политиците. Мотивът може да се формулира горе-долу така: „Вие ни лъжете, че ще изпълнявате предизборните си обещания, ние ви лъжем, че ще гласуваме за вас“. Но днешните български партийни лидери
имат грях не само към своите „работодатели“,
а и към социолозите и към социалните науки въобще. Повечето от тях гледат на научните изводи и препоръки като на инструмент за реклама и манипулация, а не за коригиране на допусканите грешки. Вярно е, че има един известен кръг от „експерти“, които срещу достатъчно сериозно стимулиране са готови да сменят доводите си „за“ и „против“ като носни кърпички, но и на този „пазар“ предлагането се определя от търсенето.
Струва си да припомним, че отдавна политиците ни са забравили да употребяват думи като „не знам“, „не обещавам“, „сбърках“, „не бях прав“, „извинете“. За искреното подаване на оставки въобще не си струва да говорим. Липсата на елементарна честност и доблест не може да бъде прикрита с празна логорея и рекламни хватки. Така се зароди и разрасна недоверието в партиите и партийните дела въобще, което се превърна в нелечима болест на партийно-политическата ни система.
Нещата могат да се променят, само ако в нашата политика се появят хора и организации, за които честността не е излишен лукс, а основен принцип на правенето на политика. Освен за обществото, това би било много полезно и за самите политици.
