На научна конференция във Велико Търново, водещи български историци и общественици дадоха началото на обществена дискусия за промяна на националния празник на България.
Празникът на една държава се очаква да служи за сплотяване на нацията и да е безспорен по линия на нейните единство и идентификация, особено нужни днес.
3 март е празник, привнесен у нас, за да отбележи възшествието на чужд владетел. На този ден през 1878 г. е подписан един предварителен договор без правни последствия, който не решава Българския национален въпрос, а напротив, задълбочава го, се казва в приетото Обръщение към нацията и Народното събрание.
Предложението за нов национален празник, подписано от участниците в конференцията е „24 май – Ден на българското слово, просвета и култура“, като единствената дата, която от средата на XIX век неизменно е преминала и оцеляла през всички епохи и при всяка власт, празнувана по цялата българска етническа територия.
Разговаряме с проф. Петко Ст. Петков, преподавател по нова история на България във Великотърновския университет, един от организаторите на научната дискусия.
Проф. Петков, в последните години се появиха различни предложения за промяна на националния празник. Защо е необходимо да отменим Трети март – дата, с която всеки българин свързва освобождението ни от османско владичество? Политизирането на празника ли налага това или липсва историческа аргументация за приемането му като важна и значима дата в българския празничен календар?
– Трети март трябва да остане официален празник, макар че беше отменен и не беше такъв след 1944 до 1988 г. Но нека първо обясним за какво Освобождение става дума и как 3 март стана национален празник преди 32 години. Наскоро беше публикувана книгата ми „Пътищата към Освобождението“. Там аргументирано обясних, че с „Освобождение“ се обозначава дългият път към създаване на самостоятелна, модерно устроена и национално обединена българска държава.
При това, пътищата към постигането на тази цел са различни. Има един по-бавен, но и по-сигурен, еволюционният, резултат от който е създадената през 1870 г. българска протодържава – Екзархията. Има и по-бързи, но много рисковани радикални пътища. В нашия случай точно такъв път е предпочетен от българските революционери, организирали саможертвеното Априлско въстание през 1876 година.
Именно то, дръзкото българско надигане срещу Османската империя, чиято политическа цел е да застави великите сили да се намесят, е в началото на този път към Освобождението, затова и едно от предложенията ни е в календара на паметните дни да се включи и датата 20 април – избухването на въстанието през 1876 г. Такъв подход отдавна е установен в съседните балкански страни, които почитат официално дните на своите антиосмански въстания.
Известно е, че войната между Русия и Османската империя през 1877-1878 г. изиграва решителна роля по пътя към Освобождението. Но подписаният на 19 февруари/3 март 1878 г. предварителен Санстефански договор не е първото валидно руско-османско споразумение, с което се слага край на войната и начало на изграждането на новата българска държава.
Точно месец преди това, на 19/31 януари 1878 г. в Одрин победителката Русия налага и османските официални представители подписват „Основи на мира“, след което е сключено и примирие и се очертава демаркационната линия. А първият текст в този важен документ, подписан месец преди санстефанските прелиминарии, гласи, че ще бъде създадено автономно Княжество България върху всички земи, населени с българи, но не по-малко от териториите, очертани на Цариградската конференция през 1876 г., които съвпадат с диоцеза на Екзархията, т.е. върху почти всички български земи.
Санстефанският договор, подписан нарочно на 19 февруари, т.е. в деня на възкачване на престола на император Александър II, не е и последният и окончателен мир след войната. Такъв е Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г. и въпреки нашите основателни забележки към териториалните му клаузи и разделянето на българските земи на пет части с различен статут, именно изпълнявайки Берлинския договор и неговите постановления, българските първенци бяха свикани на Учредително събрание в Търново през 1879 г., където приеха първата конституция на новата държава и избраха за княз Александър Първи.
Така че българската държава се създава в резултат от много фактори – въстанието от 1876 г., руско-турската война 1877-1878 г., решенията на великите сили. Но нейното окончателно формиране завършва не с договорите от 1878 г., а едва през първата половина на 1879 г. в историческата столица Търново.
А датата 19 февруари (след 1916 г.-3 март) е въведена за първи път в официалния празничен календар на нова България с указ на княз Александър I от 9 януари 1880 г. като „ден на възшествието на престола на император Александър II и сключване на санстефанския мир“.
По-късно е възприето по-краткото обозначение – „Освобождението на България“. Но до началото на 1990 г. нито този ден, нито който и да е друг официален празник не е издиган в ранг „национален“. Цели 111 години българската държава няма национален празник, а само официални. Нещо повече, тези дни за пореден път установих, че твърде много хора не знаят, а някои не искат да се знае, че след 1944 до 1988 г. в т.нар. „социалистическа“ България 3 март не беше и официален празник.
Еднократно беше честван през 1978 г., но едва през 1988 г. беше включен в официалния празничен календар. И само две години след това, на 27 февруари 1990 г. Държавният съвет на Народна република България, ръководен от новоизбрания след партийния преврат на 10 ноември 1989 г. нов председател Петър Младенов, без никакво обществено обсъждане и каквато и да е научна обосновка, наложи 3 март за „национален празник – ден на освобождението на България от османско иго“.
Държавният акт от 1990 г. коригира предишното обозначение от 1988 г., което е „освобождение от турско робство“, и въвежда определението „освобождение от османско иго“. Така е и до днес.
Промяната на националния празник, няма ли да се приеме като политически акт в актуален контекст, който чертае нови политически разделения?
– Възможно е нашето аргументирано предложение да се представи като политически мотивирано, макар да е тъкмо обратното. Затова си позволих да обясня, че не нашето Обръщение, а налагането на 3 март през 1990 г. за национален празник е стратегически политически ход, организиран с определени вътрешнополитически цели и поради очевидни и непреодолени външнополитически зависимости.
Издигането на 3 март в ранг на национален празник, какъвто до 1990 г. в България не е имало, натоварва допълнително тази историческа дата със сакрално значение. В следствие от това, дори научно обоснованото критично отношение към събитието, което тя изразява, се приема от широки и недостатъчно осведомени кръгове като кощунствено и предателско спрямо едно въобразено и целенасочено внушавано десетилетия наред изкривено разбиране за патриотизма като избор на най-подходящ външнополитически закрилник и „освободител“.
Става дума за комплекс, който не бих определил като национален, защото не е всеобхватен. Преодоляването му може да стане по пътя на диалога и откритото, аргументирано обсъждане на този важен проблем. При това, широката обществена дискусия и многото лични мнения, които и сега съществуват и често се обясняват с капризното „ние вече сме свикнали с 3 март“ или „не му е сега времето при толкова остри текущи проблеми“, трябва непременно да бъдат коригирани от обоснованата научна оценка на специалистите.
Така държавата и обществото ще покажат и докажат, че уважават науката История, а не я смятат за прислужница на всяка власт или неизчерпаем източник на „аргументи и доказателства“ за конкретни политически целесъобразности. Акцентирам именно върху това – „противниците“ на искането 3 март да остане само официален празник избягват да коментират липсата на сериозни основания, заради които е представян за символен ден на Освобождението, както и административно-командния начин, по който е наложен за национален празник. А тъкмо те са политически мотивирани.
В никоя наука няма аргумент „така сме свикнали“ и „не му е сега времето“. Такива възражения неумело прикриват нежеланието за сериозен разговор и липсата на аргументи срещу нашето предложение.
Трябва ясно да се подчертае: нашето Обръщение не настоява за премахване на 3 март от официалния празничен календар, на всички ни е ясно, че той има своето място там. Но необоснованото му издигане за „национален празник“ създаде през годините и създава все повече напрежения и „разделителни линии“.
Докато 24 май излъчва друг тип послания. Този ден, който не е просто празник на светите Кирил и Методий, а и на делото на учениците им, подкрепено и разпространено от българската държава, не създава вътрешнообществени вражди и напрежения, той не само не чертае разделителни линии, но и наистина обединява в името на общи ценности и световно признати български приноси.
Предложението 24 май като общобългарски празник на писмеността и просветата компромисна дата ли е, за да се избегнат всякакви политически тълкувания и препратки?
– За някои от колегите, подписали Обръщението, предложението за 24 май може и да е компромисно. Всички ние, а и много други, споделяме убеждението за непригодността на 3 март като национален празник, но е възможно някои да имат лични предпочитания и към други паметни дати освен 24 май. И тъй като тези дни се появи едно неоснователно подозрение, изразено от „противници“ на идеята за нов национален празник, че, видите ли, нашето Обръщение било провокирано от последните политически сблъсъци и имало връзка със събитията в Украйна, то такова повърхностно разбиране за нашата мотивация непременно трябва да се опровергае и отхвърли.
Не от днес или вчера, а от 25 години пиша, публикувам, обяснявам защо според мен 24 май е по-подходящ като символен паметен ден за национален празник. Първата ми публикация за това е в списание „Участие“ още от 1997 г., която наскоро споделих в публичната си страница. Една от по-известните и често цитирани е в популярната интернет платформа „Liternet.bg“. А в последната ми книга „Пътищата към Освобождението“ съм публикувал отделна статия за историята на официалните празници от 1879 г. до днес.
Преди две години по законодателен път беше променено наименованието на празника 24 май – от Ден на българската просвета и култура и славянската писменост на Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. Нова формулировка ли предлагате на празника?
– Като се има предвид, че ние предлагаме да започне най-сетне отговорна обществена и експертна дискусия за официалните празници, то въпросът с формулировката може да се реши и в хода на тези разговори. Обединихме се около тази кратка формула, защото тя изразява нашето разбиране с какво е значима за българите паметната дата 24 май като ден на българското слово, просвета и култура.
Понякога се чуват възражения, че 24 май бил честван и от други народи и държави. И какво лошо има в това? Напротив, това е само потвърждение за огромното цивилизационно значение на делото, което тази паметна дата символизира, което е осъществено в пределите на българската държава и оттук е разпространено, за да облагороди културно и други народи. Не бива да ни притесняват конюнктурните изказвания на чужди политици, защото те „кривят душа“ поради различни политически целесъобразности и временни цели.
Учените и у нас, и в други страни отдавна са се произнесли за значението на делото, което символизира датата 24 май и за безспорния български принос в него. Не е излишно да припомним думите на акад. Дмитрий Лихачов, че Държавата на духа е създадена от светите Кирил и Методий. В основите на нейното сътворение, според известния учен, е вградено гигантското и наистина гениално дело на Кирил и Методий, които създават от старобългарския говор писмен, литературен език, способен да предаде най-сложни отвлечени понятия и книжнина.
И още: „Не забравяйте, че вие, българите, сте най-древната от съществуващите сега културни нации в Европа и в целия свят! Много вече е отминало, отишли са си древният Рим и древна Гърция, отишла си е Византия. България е отломка от най-старата култура сред европейските страни. Затова трябва да се пази.
Необходимо е днешната култура на България да не бъде само отломка от старото, а да стане и първата частица от бъдещето. Книжната култура на България, създадена през вековете, трябва да остане и да пребъде докрай. Такъв е историческият жребий на България и аз вярвам в него“.
Какъв по-ясен знак за това, че и българите вярват в своя исторически жребий, от решението най-дълго почитаният общобългарски празник 24 май да бъде официално признат за такъв, т.е. да се обяви за национален празник.
Би ли могло да се постигне уеднаквяване на нееднотипното отбелязване на датите в българския празничен календар – 3 март се чества по нов стил (Санстефанският прелиминарен договор е подписан на 19 февруари 1878 г.по стар стил); 6 и 22 септември се отбелязват по стар стил? В тази връзка 24 май също се празнува по нов и стар стил, макар че 24 май се отбелязва като празник на писмеността, а 11 май- ден на Светите братя Кирил и Методий.
– Това също е важна тема и друг сериозен проблем. Ако подходим формално и официално, нещата не изглеждат много сложно. През 1916 г. със закон на Народното събрание и указ на цар Фердинанд в българската държава е въведен Григорианският календар. За датите по стар стил от началото на ХХ век до 1916 г. се добавят 13 дни, а към датите от ХIХ век по стар стил – 12 дни.
Затова например рождението на Васил Левски години наред се отбелязва правилно по новия стил на 18 юли (6 юли стар стил), както деня на кончината му 6 февруари (стар стил) вече цяло десетилетие правилно се почита на 18 февруари, както е записано и в новите учебници.
Трябва да уточня, че така наречения Закон за отменяване на всички закони и законодателни актове, издадени преди 1944 г., приет през 1951 г., не отменя Григорианския календар. Ако законодателите през 1951 г. са имали такова намерение, то денят 20 ноември 1951 г., когато законът е публикуван в „Държавен вестник“, трябваше да се обяви за 7 ноември 1951 г., аналогично на промяната, извършена през пролетта на 1916 г. А това не се случва. Така че днес правилно е всички дати да са по неотменения Григориански календар.
Вероятно през 1998 г. при късното въвеждане в официалния празничен списък на дните на Съединението и обявяването на независимостта от Османската империя – 6 и 22 септември – вносителите на предложението и тези, които са го утвърдили, не са обърнали внимание, че ползват стария стил. Това разностилие, и то в официалния празничен календар, наистина не е добър атестат за държава и народ с дълговечни традиции, но аз не мисля, че днес ще се намери достатъчно политическа воля и държавнически усет тази грешка да бъде поправена.
Както не се намира желание да се поправят отдавна констатираните неточности в изчисляването по новия стил на деня на Ботевата смърт, който не е на 2, а на 1 юни, на датата на избухване на Априлското въстание, която по нов стил не е 1, а 2 май. Както не се смята за важно да се спазва точната титла на първия избран български княз, която не е Александър Батенберг, а Александър Първи.
Тези, а и много други примери, които спестявам, показват съзнателното неглижиране на някои безспорни исторически истини, а и на науката история. Неуместните оправдания като „така сме свикнали“ и „какво толкова, че не е на точния ден“ могат да се приемат в едно традиционно домодерно общество, но не и в една съвременна европейска държава, претендираща да има вековни културни и държавни традиции.
Не незнание, а липса на воля е причината съвременната българска държава да има нееднотипен официален празничен календар, а най-висшите й представители да почитат кончината на един от най-големите български герои Васил Левски не на точния ден 18 февруари, а на следващия 19 февруари, макар това да е доказана грешка, поправена в учебниците от последните 20 години и известна дори на децата.
Към съществуващите официални празници на Република България вие предлагате да се добавят още достойни дати, например: 16 април – Ден на конституцията; 20 април – избухване на Априлското въстание; 2 май – Ден на св. княз Борис-Михаил; 6 октомври – Ден на цар Самуил.
– Отдавна и многократно съм констатирал, че съвременният, установен към края на ХХ век, официален празничен календар е непълен. От много години предлагам да се направи по-пълен списък на паметните дни, т.е. на онези символни дати, които може и да не са празници в конкретния трудовоправен смисъл, т.е. да не са непременно неработни дни, но да се знаят и да се почитат.
Защото официалната празнична система е и възпитателен инструмент. Освен че изразява нашето разбиране за национална, държавна и културна идентичност, тя е и ръководство по отечествено възпитание, опора и ориентир за изграждане на ценности, на родолюбие и признателност към предците ни.
Затова предложихме и датите, за които споменавате, а и не само тях. Ако се направи такъв календар на паметните дни, ще може компромисно да се реши и проблема с датите по двата стила, защото в такъв списък с паметни дати събитията могат да се запишат и по стария – тогавашния, и по съвременния календар. И ще се знае, че по нов стил Съединението е на 18 септември, а обявяването на независимостта – на 5 октомври.
Очаквате ли да се провокира интерес към формирането на научно аргументиране на националните ни празници, да се уеднаквят вижданията относно това, какви ценности или национални постижения трябва да са в основата на един български национален празник?
– Много бих искал да се постигне такава цел, каквато описвате. Но за да не станем свидетели на поредната емоционална свада, подобно на препирните в социалните мрежи, трябва всеки участник в дискусията да излага аргументирани становища, а не само страстно да противостои на новите предложения. Ще трябва да се научим да си говорим сериозно и с доказателства за неща, които са важни, но които от години са „замразени“ теми, каквато е и тази за официалните празници.
Да видим как и защо се е стигнало до това състояние, дали наистина официалните ни и единственият национален празник отразяват безспорни български постижения и ценности, дали събират или разделят българите.
Винаги съм се чудил как честват 3 март например в Смолян, след като тази част от Централните Родопи, както и Македония, Варненско и Шуменско и на 3 март, и след това остават реално под властта на османската империя, а признатите вече от великите сили на Цариградската конференция за български области Северна Добруджа и Нишкия край, победителката чрез този договор отстъпва на Румъния и Сърбия.
Излиза, че символът 3 март е една въобразена граница, която не съвпада напълно с българския идеал, формиран през предходните десетилетия, а удовлетворява най-вече имперските амбиции на победителката. Тази истина мнозина не искат да се знае, та затова ни обвиняват и ще продължат навярно да го правят във всевъзможни измислени грехове, вкл. в обслужване на чужди интереси. Както се казва: „крадецът вика „Дръжте крадеца!“.
Затова ще подчертая отново: повече от 170 години – от 1851 г. насетне – 24 май се чества като общобългарски празник – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите.
Този ден почитат и българите в сегашните граници на държавата България, и тези, които са навън. 24 май събира и обединява българите, а и не само тях, около безспорни културни ценности, той е почитан от всички народи и хора, разбиращи цивилизационната роля и значение на делото на светите равноапостолни братя, продължено от техните ученици, подкрепено именно от българската държава, отгледано и предоставено на света от нея. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето.
Разговора води Росица Рускова
