Ако си припомним и обясним как стигнахме дотук, може би имаме шанс да поправим нещата
Александър МАРИНОВ
Как ще бъде запомнено поредното Народно събрание? С всекидневните скандали и несвършените важни задачи? Или със „скромната“ самооценка на председателя на правната комисия Радомир Чолаков (ГЕРБ), че това е „най-ефективният парламент“, който е свършил „огромна работа“?
Решаващата дума ще имат българите. Със своето (не)участие в изборите на 2 април и вота си гражданите ще поставят меродавната оценка на партиите и техните върхушки. Все пак полезно е да припомним и обобщим някои факти и изводи от последните четири месеца.
Още преди свикването на парламента, за всеки средно интелигентен човек беше видно, че
партиите имитират желание за диалог и споразумяване,
но само като част от подготовката за следващи предсрочни избори. Истинската цел бе другите да бъдат представени като виновници за поредния провал при излъчване на ефективно управление. Тези плитки сметки проличаха от първия миг и получиха ярка илюстрация с безпрецедентното тридневно първо заседание на Народното събрание, което с кански мъки успя да избере свой председател.
Основна характеристика на поведението на водещите фигури в 48-ия парламент бе политическото хулиганство. Всекидневните прояви на фрапиращо политическо безкултурие впечатляваха дори привикналите на този тип простотии наблюдатели.
Лишени от елементарен здрав смисъл (да не говорим за политическа стратегия), партиите проявяваха абсурден егоизъм. Дори редките примери на конюнктурно коалиране изхождаха от сметки кой кого ще прецака, а не каква реална полза ще получи.
Предстои да видим дали и за кого ще се окаже печелившо съшиването на „хартиената коалиция“. Скоро ще се наложи да припомним и прогнозите на редица „експерти“, които предвиждат повишаване на изборната активност с 200-400 хил. души, или подобряване на резултата на БСП с 1/3.
Безславно приключилото 48-о Народно събрание ще бъде запомнено с безогледно нарушаване на базисни принципи на парламентарната демокрация, като разделение на властите и смислено осъществяване на парламентарния контрол. Вярно е, че през последните десет години парламентът бе тотално подчинен и системно унижаван от страна на правителствата на Бойко Борисов. Но
„новото“ се оказа от същата проба като старото.
През последните 4 месеца бяхме свидетели на противоположна крайност, а именно всекидневни брутални опити на парламента да тормози служебното правителство. Абсурдни размери и форми придоби парламентарният контрол, употребяван за разчистване на междупартийни и междуличностни сметки и за преследване на частни изгоди. За сравнение, за четирите месеца членовете на служебното правителство на Гълъб Донев прекараха в Народното събрание два пъти повече време от своите предшественици в кабинета на Стефан Янев и осем пъти повече от министрите в кабинета „Борисов-3“ (в произволен период от мандата със същата продължителност).
Безхаберието и политическия волунтаризъм на партиите от 48-я парламент намериха ярък израз в ентусиазма, с който законодателният орган си присвояваше изпълнително-разпоредителни функции и погазваше разделението на властите. Фактически през последните четири месеца
Народното събрание в редица случаи действаше като конвент.
За периода от 26 октомври 2022 г. до разпускането си парламентът прие над 10 решения, с които възлага на Министерския съвет мерки, повечето от които изцяло попадат в компетентността на правителството. Почти всички решения предвиждат крайни (често нереалистични) срокове и предписват в големи подробности какво точно е длъжен да направи кабинетът.
Но с това проблемите не се изчерпват. Мотивите за решенията са оскъдни, явно политизирани, а в някои случаи въобще липсват. На практика парламентът (т.е. представените в него партии) се поставяше над закона, като отказваше да обоснове решенията си с елементарни разчети за последиците от тези решения. Някои от тези стъпки тепърва ще имат сериозно
негативно отражение върху живота на милиони българи.
Дори този кратък и непълен обзор на „подвизите“ на отишлия в историята парламент поражда логичния въпрос: на кого би могъл да се хареса този отровен политически коктейл? Казано по друг начин, какви ще бъдат електоралните последици за партиите, отразени в резултатите от предсрочните избори на 2 април?
Най-вероятно ще получим поредната реализация на народната мъдрост „Каквото повикало, такова се обадило“. Част от партиите (най-вече ГЕРБ и ДПС) може и да спечелят някой и друг процент от връщането на хартиената бюлетина и фактическото премахване на машинното гласуване. Други, като БСП, ще останат жестоко излъгани в кривите си сметки и ще платят цената за оцеляването на всяка цена на провалените си водачи. Трети ще установят съмнителната стойност на елементарното отрицание, неподплатено с необходимия политически прагматизъм. Четвърти ще установят, че времето, дори да работи в тяхна полза, е само една от предпоставките за успеха. Всички заедно обаче допринесоха за поредното пропадане на доверието и уважението към институциите на демокрацията.
Гръмките предупреждения за
заплахите към българския парламентаризъм
не са лишени от основания. Той действително е в тежка криза, но тя се дължи не на измислената зловеща авторитарна заплаха, а на трайната неспособност на партиите и партийно-политическата система да изпълняват обществено-необходимите си функции. Днешните български партии в реалното си състояние не само отблъскват избирателите. Много по-лошо е, че опорочават обсебените от тях институции, на първо място Народното събрание.
При това положение, предстоящите, а вероятно и следващите възможни избори с тези участници няма да променят тенденцията към упадък, без значение дали някой ще спечели или загуби нещо. Усещането за безизходица е наистина потискащо.
Но, както гласи един афоризъм, понякога единствено възможният изход от безизходните ситуации е да се върнем към входа. Ако си припомним и обясним как стигнахме дотук, може би имаме шанс да поправим нещата.
