Едно време нали помните защо милиционерските коли били боядисани в жълто и синьо? Явно не, защото отдавна този виц не се е мяркал в настолната библия на българската демокрация – т. нар. социална мрежа „Фейсбук“.
Припомняме: защото влизаш жълт от страх, а излизаш син от бой.
После задаваме въпроса „Защо днешните полицейски автомобили приоритетно са боядисани в бяло и синьо?“
А накрая сами си отговаряме – защото влизаш с чисто бяло криминално досие и свидетелство за съдимост, а излизаш целия син – и заради изядения бой, и заради гумените печати, удостоверяващи новото ти житие-битие – криминално проявен, взет на отчет като оперативно интересно лице, обект на пет полицейски разследвания и десетина прокурорски проверки…
Връщането към автентичното гражданско чувство за хумор с уклон към активното дисидентство, което по времето на т. нар. тоталитарен режим си беше масово явление, не е случайно. Защото „употребата“ на този пример за „автобояджийските“ разлики между милиционерските и полицейските автомобили е абсолютно умишлена.
Поводът, поради който се сетихме за дисидентския виц (хич не се смейте, защото авторът е ял „униформени“ шамари за разказването му на една трамвайна спирка в края на 70-те години на миналия век), естествено е мелодрамата със свалянето на Иван Гешев.
Официално, кадровиците на Темида във Висшия съдебен съвет имат своя версия за мъжеството си, закъсняло с няколко години.
Също официално – депутатите в 49-ото Народно събрание, които ту са ротационни, ту рационални коалиционни партньори, са убедени, че огромната заслуга е тяхна – заради въвеждането на механизма за разследване на главния прокурор. Просто Гешев така го дострашало, че започнал да прави глупост след глупост и накрая на довчерашните му покровители съвсем им писнало…
Ако това е вярно, искрено умоляваме депутатите в 49-ото Народно събрание най-после да посегнат и на Министерството на вътрешните работи. Защото, ако механизмът за разследване на главния прокурор е въведен в отговор на осъдителното решение на Съда по правата на човека в Страсбург по делото „Колеви срещу България“, взето през есента на 2009 г., след един месец от МВР не би трябвало да остане тухла върху тухла.
Очевидно е защо – протестите на магистратите, адвокатите и обикновените правозащитници срещу полицейското насилие вървят от 1990 г. насам. Присъдите срещу униформените безобразия са най-малко половината от всички осъдителни решения в Страсбург. А с изплатените обезщетения спокойно можем да си построим поне три сарая като на Доган в „Росенец“. И ефект… никакъв!
Незнайно (уж) по какви причини, откъм Брюксел също мълчат по този въпрос. А не е като да не знаят, защото още в средата на 1998 г. получиха доста обемист доклад, подписан от директора на Националната следствена служба Бойко Рашков и главния прокурор Иван Татарчев (вече покойник).
Във въпросното четиво са документирани, прошнуровани и прономеровани най-малко 100 случая на зверства и издевателства над задържани и разхвърляни по килиите в районните управления и окръжни дирекции.
Преди да замине за Брюксел, докладът надлежно бе изпратен до президента Петър Стоянов, председателя на Народното събрание Йордан Соколов и министър-председателя Иван Костов, който дори обеща да бъде безкомпромисен в изкореняването на МВР-пороците.
А когато замина и оттам проводиха двама специални емисари – Аткинсън и Гелерод, които потвърдиха всяка една дума от доклада – отдавна вече на никого не му пукаше за проблема.
Годината беше 1999, а месецът – декември. Главният прокурор се казваше Никола Филчев.
Националната следствена служба бе разбита на 29 „парчета“, нямащи нищо общо едно с друго.
Бойко Рашков беше оставен като директор на Специализираното следствие, но беше изхвърлен от Висшия съдебен съвет след сезиране на Конституционния съд с шест фалшиви подписа.
МВР обаче оцеля. Полицейското насилие също. Работещите в системата също са константна величина – около 50 000 „щика“. Само една интимната разлика хваща зоркото око: тогава издръжката на МВР беше 200-300 милиона лева, а днес е 1.6-1.8 милиарда…
Как го беше казал народът? Имали сме – дали сме! Смее ли някой да откаже?
