„Трябва кампания, за да се стимулират хората да застраховат имотите си. Такава култура трябва да започне да се изгражда в България“, каза депутатът от ПП-ДБ и член на парламентарната бюджетна комисия Мартин Димитров.
Това са задължителните думи, които трябва да се кажат след поредните наводнения. Те се изричат всяка година, когато се оказва, че държавните и общинските пари за покриване на щетите са символични.
А иначе,
ценностната система на българина доста ярко личи
при застраховките. За него най-важна е колата, та дори и застрахователната и стойност да е равна на цената, която дават за нея от „вторични суровини”. На второ място е имотът, ако банката, където е ипотекиран, го постави като задължително условия за получаването на кредит. На трето място са здравето и животът…
Тази обратна на цивилизования свят ценностна пирамида донякъде обезсмисля казаното от депутата Димитров. С кампания, с нещо спорадично, трудно ще стане, въпреки че минималните суми по полиците, защитаващи недвижимост, е около 50 ст. на ден. И това не се дължи толкова на липсата на финансова грамотност, а на нещо много по-сериозно – нямането на доверие към застрахователите.
Ето защо по естествен начин отново идва идеята за задължителните застраховки. Тоест създаването на т. нар. Катастрофичен пул. Тази идея сега възкръсна отново и ще умре също толкова бързо, тъй като се възприема като вид имотен данък.
Катастрофичен пул има в много държави, сред които и съседките ни Турция и Румъния. Но за такъв „данък бедствия“
в нашата страна само се говори повече от десетилетие.
„Това е едно от решенията, които ще преодолеят недостига на средства на държавата за такива цели (бел.ред.-покриване на щети при бедствия)“, аргументира се като шеф на МРРБ Николай Нанков през 2018 г. и стана поредният министър, който опипа почвата за такъв вид държавна политика. Тогава вече се обсъждаха няколко схеми за попълване на катастрофичния фонд. Единият – да се генерират средства през данък „сгради“ или през минимална годишна целева вноска на собствениците на частни имоти. Другият начин бе процент от застраховката на публична или частна собственост да отива във фонда.
Катастрофичният пул трябваше да се администрира от управителен или надзорен съвет, който да включва застрахователи, НПО и държавата.
За сравнение, румънският пул покрива щети от земетресения, наводнения и свлачища, като парите се набират от вноски на собствениците на жилища. Създаден е на базата на публично-частното партньорство между държавата, застрахователните компании и инвестиционни фондове.
В Турция пък катастрофичният пул възникна след разрушителното земетресение в Мармара през 1999 година. Застраховката срещу земетресения в тази държава е задължителна. Около четвърт век по-късно обаче отчетът на фонда не е оптимистичен – желаното ниво от 100% покритие все още не е достигнато. За това време той е изплатил около 70 милиона долара обезщетения по застраховки срещу земетресения.
У нас няма единно мнение по темата.
Нещо повече – няма такова и сред застрахователите. Тогава какво остава? Политическо решение, но то би било крайно непопулярно, да не кажем болезнено, при сегашната политическа нестабилност.
И все пак, какви са положителните и отрицателните страни на един Катастрофичен пул?
До едно време бяха живи намеренията на специалната комисия към Асоциацията на българските застрахователи по повод създаването на застрахователен пул, който да извършва и управлява дейността във връзка със застраховките срещу катастрофични рискове.
Неговите характеристики бяха свързани с определянето на застрахователните премии съобразно рисковата зона, в която се намира подлежащото на застраховане имущество и в зависимост от строителството му – на база на неговата данъчна оценка, но не по-малко от 20 000 лева. Застрахователните премии пък щяха да се събират от данъчните органи, които да ги превеждат по сметката на пула. След което
тези средства да се инвестират на финансовия пазар
с цел получаване на доход.
Във Франция например тамошното законодателство предвижда стандартната имуществена застраховка да включва покритие и за катастрофичните рискове. Във връзка с това застрахователите следва да събират от застрахованите допълнителна премия в размер, определен от правителството, който сега е 12 процента от премията по имуществената застраховка. По данни на френското правителство 95-98 процента от населението е сключило тази всеобхватна застраховка и по този начин се ползва от покритието срещу катастрофични рискове.
В Испания покритието на катастрофични рискове се осигурява от специален държавен консорциум. То задължително се включва в стандартни застрахователни полици. Въпреки че испанското законодателство не изисква задължителното сключване на стандартни застрахователни полици, много хора имат такава поради изискванията на банките като условие за предоставянето на ипотечен заем. В резултат голямата част от недвижимото имущество в Испания е застраховано срещу катастрофични рискове.
Повечето собственици на недвижимо имущество в Швейцария са задължени да имат застраховка срещу пожар на притежаваните от тях имоти.
Правителствата на Италия, Германия и Великобритания обаче не осигуряват и не гарантират финансово застраховане срещу катастрофични рискове. В Италия и Германия застраховането срещу тях е доброволно и се предоставя единствено от частни застрахователни дружества срещу заплащането на допълнителна премия.
Във Великобритания застраховането срещу катастрофични рискове обикновено е включено в стандартните имуществени застраховки, като почти всички поданици на краля сключват такива.
Очертават се два подхода за решаване на проблемите,
свързани с катастрофичните рискове. Първият е смесеният подход, в който участват държавата и частните застрахователни компании. При него се наблюдават задължителност на застраховането срещу катастрофични рискове и засилено държавно участие в осъществяването на подобен вид дейност.
При втория подход основно се разчита на частния застрахователен пазар да осигури покритие и да се справи с щетите, произтичащи от катастрофичните рискове. Но е необходимо да се отбележи, че в случая става въпрос за много добре развити в икономическо отношение държави, чието население може да се похвали с финансова стабилност и добра застрахователна култура.
В България Институтът за пазарна икономика излезе с аргументи против създаването на катастрофичен пул. Годишната вноска на участниците в него ще е задължителна за всички, а така се нарушава принципът на свобода на избора. Със сигурност има много хора, които може да не искат да си купят точно този вид хляб, с тази опаковка, но пулът ги задължава, коментират от ИПИ.
С други думи, мнозина не биха се застраховали срещу наводнения, земетресения или свлачища, ако не са принудени от закон, тъй като не считат, че са заплашени от тяхното настъпване. При все че според оценки на застрахователите минималната дължима сума ще е 30-50 лв. годишно, а за апартамент, оценен на 80 000 лв., ще се плащат 120 лева.
Идеята на Асоциацията на българските застрахователи
беше пулът да е на тези, които плащат вноските (като се управлява от застрахователите под контрола на държавата). Но на всички е ясно, че след като няма да могат да разполагат с парите, които плащат (освен ако не ги сполети нещастие), те не са вече техни.
Деструктивен вместо градивен ефект пулът може да има и по отношение на това, че създава стимули за морален хазарт. След като някаква централна институция поема отговорността и обещава реконструкция при бедствие, няма да е чудно, ако някои граждани в по-рискови райони съзнателно спомогнат техните собствени къщи да бъдат наводнени или срутени от свлачище, като занемарят или преустановят иначе предприемани от тях действия по обезопасяването им.
За да функционира предвидения пул със сигурност
ще трябва да се направят и определени разходи,
както и да се създаде администрация, парите, за която ще дойдат или от държавния бюджет или от годишните такси, които всички ще плащат (пак нарастване на администрацията).
Ако се придържаме обаче към здравата логика и принципите за справедливост, не е правилно всички да плащат за нещо, което се получава (или може да се получи) само от някои. Същото би било, ако аз изисквам целият град, в който живея, да си купува имуществена застраховка, само защото съм попаднал в по-рисков квартал и шансовете да пострадам от грабеж са по-високи, казват от Института по пазарна икономика.
Доколкото всеки трябва да бъде отговорен за личното си имущество, държавата, използвайки властовия си ресурс, не бива да принуждава и да влиза в ролята на застрахователна компания. Такива има достатъчно и сега. От своя страна те биха могли да използват ситуацията, за да спечелят нови клиенти, чрез провеждането на постоянна, активна информационна кампания в засегнатите райони.
