Марта Монева
Дори самото пътуване от Прага до Карлови Вари е с дължината на филм и има такъв характер, ако попаднете заедно в микробуса с много забавния режисьор Марк Казинс, който e роден в Северна Ирландия, но живее в Шотландия. Разговорът ни снове из целия континент и извън него, а по голите ръце на Казинс могат да се видят интересни татуировки, включително имената на негови филмови идоли като Кира Муратова и Абас Киаростами.
Пътьом се спираме на неговата 15-часова история на киното „The Story of Film: An Odyssey” (2011 година). Няма заобикаляне на политиката и разговорът почти неизбежно води до „March on Rome“ (2022 г.), филм на Казинс за възхода на фашизма в Италия. Тази година той носи със себе си в Карлови Вари „A Sudden Glimpse to Deeper Things“ (2024 г.), творба, посветена на шотландската художничка Уилхелмина Барнс-Греъм, живяла през миналия век.
На следващия ден филмът, най-подходящо описан като документална творба с есеистичен характер, има световна премиера. По време на представянето му програмният директор Карел Ох призна, че не може да се сети за точна категоризация и че по-скоро се касае за собствен жанр, а именно „Markcousinsism“.
Филмът започва с банална ваканционна снимка на художничката от 70-те години на миналия век, докато Казинс разсъждава на глас върху детайлите от снимката на заден план и бавно, с напредването на филма, въпросът се плъзга към това как Барнс-Греъм е могла да бъде пренебрегната като художничка по нейно време.
Подкрепен от гласа на дългогодишната си партньорка Тилда Суинтън, която чете някои пасажи от писмата и дневниците на художника, режисьорът очертава житейската ѝ история, без да споделя много биографични подробности. В замяна на това дава на зрителя да надникне в нейните дневници, повлияни от невроразнообразието ѝ. Казинс отвежда публиката и до глетчера Гринделвалд в Швейцария, чието изкачване през 1949 г. оказва изключително въздействие върху Барнс-Греъм и намира отражение в нейните ъглови, модернистични интерпретации на природата за следващите петдесет години.
Убеден, че приживе неговата героиня не е била достатъчно призната от британските художествени кръгове, режисьорът осветява нейната работа и разхожда зрителя в кинематографична галерия, където творбите вървят в монтаж на диашоу, редувайки се с кадри от района на Гринделвалд. Доста скромните за стандартите на Карлови Вари аплодисменти в края подсказват, че наградата на публиката ще отиде другаде.
И наистина, публиката фаворизира чешко-словашката копродукция „Вълните“ (2024) на Иржи Мадл, чийто сюжет е заложен във времената на Пражката пролет и получи Наградата на вестник Право. Въпреки това, за голяма изненада на всички, филмът на Казинс беше отличен с Кристален глобус.
Що се отнася до публиката, освен професионалните посетители, на представленията се радват и много курортисти. Фестивалният дух е навсякъде, а звездите са на една ръка разстояние. Всяка година KVIFF е домакин на някои холивудски величия, които биват отличени за работата си. Наградата на президента на фестивала за 2024 г. отиде при Виго Мортенсен, Клайв Оуен , германския актьор и режисьор Даниел Брюл и чешкия актьор Иван Троян.
Основан през 1946 г. и в днешно време магнит в курортния град през началото на юли, фестивалът не само се радва на дълга история, но и на преодоляна криза през 90-те години. За това президентът на фестивала Иржи Бартошка беше специално почетен тази година. Той извежда KVIFF от кризата и вече тридесет години го води успешно. Не на последно място благодарение на него, във времена на голяма несигурност за културната и особено за филмовата фестивална сцена, KVIFF се радва на относителна стабилност и артистична свобода благодарение на 75-те си процента частно финансиране, за разлика от много други големи културни форуми.
Пред KVIFF обаче стоят и някои предизвикателства. Времево разположен между Кан и Венеция, това не е особено благоприятен фактор за програмиране на филмите, както отбелязва програмният директор Карел Ох. Поставянето на филми на международната сцена е изключително сложен въпрос и изисква голямо умение от програмните отдели на фестивалите. Най-реномираните фестивали, между които е този в Карлови Вари допускат до участие в състезанието си само световни премиери. В същото време режисьори и агенти нерядко задържат филмите си до есента, когато се влиза в рекламни кампании за редица награди.
В основната надпревара през 2024 г. дванадесет филма, единадесет от които световни премиери, се състезаваха за Кристалния глобус, основната награда на фестивала. Внушителната статуетка тази година претърпя корекции – беше смалена и олекотена. Ще бъде интересно да видим как размерът ще се отрази на сюжетите на следващите фестивални трейлъри, предвид това, че в досегашните – статуетката често самоиронично служеше като инструмент за разбиване и къртене на лауреатите си.
След предложението на Казинс зрителите са „преместени“ на север, в семейна къща, в неизвестен норвежки град. Готината Мария, жена на около 35 г. живее сама с двете си малко трудни за отглеждане и леко отчуждени деца след неуспешен брак и иска да си докаже още веднъж, че умее да живее във връзка.
Това, което започва като парти флирт с привлекателния музикант Зигмунд, на когото по някаква причина му се налага да носи страшно скъсан норвежки пуловер през целия филм, прераства в брак с още две деца, едното от които има и леки поведенчески проблеми. Шпагатът между грижите за децата, образованието и работата тласка Мария до предела на възможностите й, докато Зигмунд отсъства по цели седмици по работа.
От сцена на сцена се оформят все по-ясно очертанията на катастрофа. Това е „Loveable“ (2024) на норвежката режисьорка Лиля Инголфсдотир, която сама е написала и сценария, и описва разпадането на семейството във фини нюанси. Мария, вече майка на четири деца, неохотно се съгласява да отиде на терапия и се разпада все повече с всяка следваща минута от филма.
Хелга Гурен играе ролята на Мария чудесно, а винаги танцуващите ѝ устни насочват към различни развития на сюжета и често завършват със сардонична усмивка. Мария вече се е изнесла от семейния дом и агонизира сама, напълно отхвърлена не само от Зигмунд, но и от по-голямата си дъщеря. Това, което виждаме, не е просто драма при развод, ами и главна героиня, която започва да опознава себе си и да расте и да се примирява с дисфункционалните модели на поведение, които е носила в себе си. Хелга Гурен беше отличена за най-добра актриса за нейното изпълнение и прекрасни танцуващи устни.
Самият „Loveable“ спечели Специалната награда на журито, както и Голямата награда на Екуменическото жури, Europa Cinemas Label и наградата на ФИПРЕССИ.
Друга перла в драматичното колие на тазгодишната надпревара е „Rude to Love” (2024) на японския режисьор Юкихиро Моригаки, вече награждаван на филмовия фестивал в Талин за последния си филм „Сбогом, дядо!” (2017).
“Rude to Love” е изтънчено изследване на взаимоотношенията през очите на една жена, което според самия Моригаки е рядко срещана перспектива в японското кино.
Съпругата Момоко доминира картината в своите леки и елегантни, типично японски широки ленени дрехи, винаги загрижена за домакинството и благополучието на съпруга си Мамору и леко натрапчивата свекърва, която живее в съседство и винаги знае по-добре какво е добро за нейния син. Чиста свекърва, само без татул.
Сюжетът напълно противоречи на японската традиция болката да бъде потискана и старателно крита. Момоко, отказала се от професията си заради брака, води само клас по правене на сапун. Тя е и бездетна след спонтанен аборт, но не позволява да бъде отстранена като ненужен предмет. Влиза в разговори и в конфронтации с бременната любовница на Мамору и отказва да му даде развод.
В кулминацията примерната съпруга от предградията си купува моторна резачка, с която срязва пода на семейната къща, под който е заровен скъп за нея спомен, и постига своето. В разгара на огромния японски бум, който характерно търси и подчертава повърхностните удобства и наслади за външния посетител, Моригаки безпардонно показва мрака на японското общество и критикува крайния стремеж на Япония към продуктивност. Режисьорът е особено горд, че е заснел филма на 35 милиметра.
Състезанието остава в Азия и продължава с фехтовка в Тайван, където се развива драмата „Pierce” (2024). Копродукцията от Сингапур, Тайван и Полша е дебют на режисьорката Нелиша Лоу и разказва за семейната драма на двама братя фехтовачи и тяхната самотна майка, която изкарва хляба си като певица в нощен клуб.
По-големият брат е наранил фатално противника си със счупено острие по време на състезание и излежал седемгодишна младежка присъда за това. Когато се връща на свобода, майка му се опитва да го държи далеч от по-малкия му брат, недотам убедена в неговата невинност. Въпреки това братята се сближават и тайно се наслаждават на крехката си връзка, когато инцидент по време на фехтовка усложнява всичко изключително много и големият брат стига до амок.
Сценарият е много убедителен, дело на самата Лоу, която до 2010 г. се фехтова за Сингапур, и взе Наградата за най-добър режисьор в Карлови Вари. Зад камерата е многократно награждавания Михал Димек, по изрично желание на Лоу да работи с европейски оператор.
Да бъдеш изоставен от баща си, беше тема на няколко филма. След десетгодишна пауза, Петер Хогендорн се завръща с копродукцията “Three Days of Fish” (2024). Гери, пенсиониран монтьор, се връща от Португалия в Ротердам веднъж годишно за малко, за да посети лекарите си и да уреди дребни задачи. Дик, неговият донякъде тромав син, на около четиридесет и пет, се държи на повърхността, като продава обновени мебели, събрани от улицата. Баща му много му липсва и Дик опитва да прекара цялото време с него по време на кратките престои.
Танцуващият и много фин филмов диалог е истинска наслада. Филмът излъчва голяма лекота, въпреки че травмите между баща и син са осезаеми. Интимният портрет е заснет в меко черно-бяло и нисък контраст от оператора Грег Телуса. Никой не беше изненадан, когато актьорите Тон Кас и Гуидо Полеманс бяха отличени и за най-добри. Ще бъде интересно да проследим пътя на филма оттук нататък.
Грузинската копродукция „Паноптикум” (2024) на Георгий Сихарулидзе участва в състезанието с много по-драматична история между баща и син. Сандро е на път да завърши гимназия, майка му живее в Америка и се надява да узакони престоя си там, когато баща му накрая се решава да се посвети на Бог и да стане монах.
Сандро все по-често се забърква в проблеми поради близостта си с дясната екстремистка сцена покрай приятеля си Лаша и се чувства самотен у дома, но баща му не се отказва и го напуска.
Бащата липсва и на Калоян, който живее с майка си в Испания и се е върнал в България, за да продаде стария семеен апартамент. Докато урежда тези въпроси, се озовава и по следите на починалия си баща. Оказва се, че и гробът на бащата трябва да се премести, защото гробището трябва да отстъпи място на плановете на голям инвеститор със сравнително долни цели да си подсигури доходи чрез спорни развлечения и хазарт.
България, слънчева страна, тъне в абсолютен мрак, що се отнася до отношението на държавата към хазарта, радващ се на пълна свобода и оставен да прелъстява необезпокоявано цели обществени пластове. „Безветрие“ (2024) на българския режисьор Павел Г. Веснаков е част от конкурса Proxima, предлагащ пространство за по-свободна интерпретация на филмовия език и свободно творческо мислене на екрана.
Филмът радва с дълги и спокойни кадри, веднага прави впечатление квадратният формат на изображението, който Веснаков избира да реализира с оператора си Орлин Руевски. Форматът създава допълнително напрежение върху екрана.
Камерата не се движи, цари интимна атмосфера, темпото на филмовия разказ е бавно и спокойно, изцяло по вкуса на Веснаков, който покрай работата си за телевизията, умее да работи и със съвсем различни темпове.
Главната роля убедително изпълнява Огнян Павлов – FYRE, работил вече с Веснаков и във филма „Уроци по немски“. Сценарият е вдъхновен от романа на Анук Арудпрагасам „На север“, в който главният герой се прибира у дома за погребението на бавачката си. Италианската дистрибуция на филма е в ход, а в България може да бъде видян в края на лятото в рамките на фестивалите „Аполония“ и „Златна Роза“.
Най-актуалните войни и конфликти, разбира се, също бяха предмет на програмата, по-специално забележителните „Нашествието“ (2024) на Сергей Лозница, „Реално“ (2024) на Олег Сенцов и „Пътуване покрай войната“ (2024) от Антонин Перетятко, както и „Няма друга земя“ от Базел Адра, Хамдан Балал, Ювал Абрахам и Рейчъл Сзор.
Да бъдат споменати заслужават и сомалийският дебют „The Village Next to Paradise“ (2024) от Мо Хараве и „All We Imagine as Light“ (2024) на Паял Кападия, спечелил Голямата награда в Кан.
Във финалния филм „Нокти“ (2023) режисьорът Христос Нику, бивш асистент на Йоргос Лантимос, оставя двойки да тестват любовта си в любовен институт. Двойките дават да им бъдат изскубани нокти с клещи без упойка и след това да бъдат тествани в машина, наподобяваща на микровълнова печка, която определя степента им на любов: 0, 50, 100 процента. Освен чудатата идея с ноктите, не се случва кой знае какво и някои части от филма бяха направо захаросани.
Фактът, че филмът се радва на успешна фестивална история, включително награди, остава за мен загадка. В края на филма една камара герои се суетяха наоколо с прясно бинтовани пръсти и когато срещнах барман с бинтовани пръсти точно на първия бар на входа на празничния прием в грандхотел Пуп, едва се сдържах да не го попитам как е издържал теста.
Credits: Film Servis Festival Karlovy Vary
