Един чиновник, работещ в Министерството на енергетиката още от Живково време, осигурява документално българското участие в Плана за възстановяване и устойчивост и Зелената сделка. Той е много натоварен и при поставяне на сравнително спешна задача обикновено отговаря уклончиво от типа: „Е, защо точно сега?”, „Ама то има време” и т.н., обяснява Петко Ковачев, който представи тези дни доклад на сдружение “За Земята” – анализ на напредъка по Плана за възстановяване и устойчивост, свързан с екологичните политики.
Докладът за напредъка отчете една година без напредък, заяви авторът му.
За тези въпроси в Министерството на екологията и водите отговарят две дами, вече на възраст. И несвършената работа обясняват със свръхнатовареността си.
“От 62 мерки според ЕК са изпълнени 53, остават 9. От тези 9 българската страна в публичните си изявления приемаше за неизпълнени само 3. Изведнъж обаче се оказа, че прословутата пътна карта за климатична неутралност също не беше гласувана. Заради нея и териториалните планове за справедлив преход се случи онова позорно среднощно заседание на парламента, на което се късаха кабели. Българските депутати ритнаха тези пари от бюджета”. каза Ковачев и напомни, че ако бяхме в редовно изпълнение на плана за възстановяване сега трябваше да сме на шестото плащане, а не да говорим за второто.
Неговото мнение е, че политици и администрация заедно недолюбват темата за климата и правят всичко възможно да формализират някакви изменения, но нищо да не се случва.
Проблем са и постоянните избори през няколко месеца. Парламентът се занимава с политическа пропаганда, а служебните кабинети не се чувстват дългосрочно обвързани с каквото и да е.
Впрочем, когато политическата „класа” е затънала в нарцисизъм, по министерските етажи не си дават много зор. От друга страна обаче заплатите на „чантаджиите” не спират да растат, а качествени кадри не се създават и работа не се върши.
Има ли изход от тази ситуация? Или поне да се намалят разходите за заплати на държавните служители? Има и той се знае отдавна – чиновниците да си плащат осигуровките.
Сега един работещ в България плаща осигуровки по три линии: личните, които по закон му се удържат; през държавния бюджет – където част от данъците му отиват за попълване на дупката в Държавното обществено осигуряване; пак през държавния бюджет – в полза на държавните чиновници, които имат бетонираната преференция да не се осигуряват за сметка на личните си доходи.
По „традиция”, установена преди повече от четвърт век у нас, събраните осигуровки от заетите не могат да напълнят и половината от кацата на Държавното обществено осигуряване – фондът, от който се плащат сегашните пенсии. Затова се налага той да бъде допълван чрез директна субсидия от държавния бюджет. Тоест от нашите данъци, които сме внесли там, за да има добро здравеопазване и образование, подобрена сигурност и инфраструктура. Да има, ама няма, защото хората от третата възраст не може да бъдат оставени без доходи. Сумата, с която ни облага държавата заради тях, е доближавала през годините 60% от размера на пенсиите, а в момента е около половината.
Против крещящата несправедливост с осигуровките на държавните служители многократно са се изказвали работодатели, синдикати и експерти, но без резултат. А и как иначе след като става въпрос за около 600 хил. души социални галеници на държавата? На последните няколко парламентарни избори дори партията първенец не можа да събере толкова гласове. Така че тези държавни храненици за свещени крави и ако някои повдигне темата за осигуровките им, може тежко да пострада при следващия вот.
