Колко да сме евроатлантици? Докато духне вятърът и смени посоката. Доскоро политическият ни елит, предвождан от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, подкрепяше Брюксел дори преди да е предложил нещо. И твърдеше, че Киев никъде няма да намери по-верни съюзници от нас. В началото на ноември обаче Доналд Тръмп спечели президентските избори в САЩ и на 20 януари се връща в Белия дом, за да сложи бързо край на руската инвазия в Украйна.
По време на пресконференция в четвъртък (19 декември) руският президент Владимир Путин също обяви, че е готов да преговаря с Тръмп и Зеленски за прекратяване на бойните действия, стига да е налице желание за компромиси и от двете страни. Силният вятър, който задуха отвъд Атлантика, вече събаря стълбове в Европа. Най-вече стълбовете на мнимия евроатлантизъм.
Президентът Румен Радев приема в петък унгарския премиер Виктор Орбан, който заедно с италианската премиерка Джорджа Мелони, е сред най-близките европейски съюзници на Тръмп. Известно е, че и Орбан, и Радев се пишат „миротворци“ и
винаги са били срещу изпращането на военна помощ на Украйна,
което често е дразнело европейските партньори.
Ден по-рано лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов заяви, че не подкрепя подписването на споразумението за сътрудничество в областта на сигурността между България и Украйна. Чрез това споразумение България щеше да поеме 10-годишен ангажимент към Киев за политическа, икономическа и социална помощ за украинските бежанци, разселени из милата ни татковина, за обучение на военни и за продължаваща военна помощ.
Ако лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов отхвърли споразумението, на никого не би му хрумнало да го коментира, защото това е била неговата позиция от началото на конфликта. Но,
след като Борисов до вчера подкрепяше всяка инициатива на ЕС за Украйна,
по силата на каква логика днес обърна палачинката?
Ето как се изказа той през февруари за двустранното споразумение между България и Украйна, което тогавашният ротационен премиер Николай Денков се беше запътил да внася в Народното събрание:
“Когато се заговори от премиера Денков, че ще предостави на парламента да разгледаме съответното споразумение двустранно между България и Украйна. Вярно е, че президентът Зеленски е доста по-опитен и веднага каза какво има предвид –
съвместно производство на оръжие, обучение и всичко останало
и това, което българският парламент реши и то вече трябваше да е в Украйна.
Осем месеца по-рано – през юли 2023 г. – след срещата си с украинския президент Борисов заяви: „Бъдещето на Украйна, нейната сигурност и европейската сигурност са в НАТО и Европейския съюз. Независима и суверенна Украйна е ключова за сигурността на целия регион!”. И категорично декларира, че “като партия с категоричен евроатлантически профил ГЕРБ ще продължи да подкрепя Украйна в борбата с руската агресия и сме изцяло солидарни с болката на украинския народ!“
Сега обаче благодарение на него
България е на път да остане една от двете държави в НАТО,
които няма да подпишат споразумение с Украйна за сътрудничество в областта на сигурността.
По-рано служебният премиер Димитър Главчев съобщи, че няма да подпише споразумението, без мандат, даден му от парламента. ГЕРБ моментално обяви, че е категорично против идеята, а Борисов се оправда, че преди половин година би подкрепил предложението, но сега, когато Брюксел и новоизбраният американски президент Доналд Тръмп говорят за прекратяване на войната в Украйна,
това би било като да си отворим фабрика на 9-и септември.
И си изми ръцете в типично негов стил – от вчера за днес. Според него като дойдело редовно правителство, то щяло да решава какво да прави със споразумението – да го подписва или да остави нещата както са си. Ами, ако това редовно правителство се случи веднага след Нова година и то е на ГЕРБ, защото ДБ, БСП и ИТН са уйдисали на акъла му? Какво – пак ли ще обръщаме палачинката?
Вярно е, че в контекста на скорошното завръщане на Тръмп в Белия дом и вероятността скоро да започнат мирни преговори между Киев и Москва, текстът на “украинското” споразумение звучи доста различно, отколкото преди половин-една година. Предвижда се ние доставяме – при нужда и срещу заплащане, естествено – ток на Украйна, да обучаваме украински военни на наша територия, да участваме в операции по разминиране на Черно море, да подкрепим създаването на трибунал за руската агресия над Украйна, както и да се включим в разследванията и подвеждането на виновните под отговорност.
Дважди по-вярно обаче е и другото – промяната на обстоятелствата не би трябвало да води до безпринципна промяна на позицията. Стига, разбира се, “съответният” политик държи повече на доброто си име и на репутацията си, отколкото на разни други “неща”.
