Капри е до дъното на душата си италиански. Островът „се носи“ като крехък блян по водите на Тиренско море, романтичен и ухаещ на лимони от безкрайните горички, с които е осеян. Но ако дойдете само за ден, както правят повечето туристи от Неапол, Соренто и околностите, няма как да почувствате ласката му. Трябва да пофлиртувате по-дълго с него, за да усетите всепоглъщащата му любов. Затова още с пристигането си наемаме за няколко дни очарователна, малка бяла вила, от която да изследваме острова, заобиколен от ласкавото море, толкова възхвалявано в италианските канцонети.
Където и да решите да се разходите, ще трябва да вървите пеша или да ползвате малките автобусчета, които шетат из острова. Заради ограниченото място само местните имат право да притежават и да карат автомобили. Туристите не могат да дойдат със собствен транспорт, нито да наемат кола, защото в Капри просто няма такива агенции. Но мрежата от пътеки, които кръстосват острова, го превръщат в истински пешеходен рай.
Първата ни разходка започва от обления в слънце главен площад на Анакапри (с население 7000 души), откъдето взимаме лифта. Той ни понася към Монте Соларо, най-високата точка на острова, издигаща се на 589 метра. Въжената линия е с единични седалки, така че в продължение на 15 мин. всеки остава сам със себе си и може спокойно да се наслаждава на картините, които се редят една след друга. Размахваме крака над романтичните къщички и малките парчета обработваема земя, вклинени в склоновете на хълма, и вдишваме напоения с аромат на лимони въздух, който идва от дръвчетата, задължителни за всеки двор. Когато най-после стигаме до върха, направо затаяваме дъх. Пред очите ни се раздипля пано, „извезано“ с цветовете на синята вода, белите скали и зелените шубраци. Вляво се вижда краят на острова, вдясно – равното като тепсия Тиренско море. А по средата – най-неземно издигащите се от водата скали, около които няколко лодки оставят пенлива следа. След половин час, прекаран на едно от най-вълшебните места в Европа, поемаме към нашата вила със сърца, изпълнени от преживяването. За обяд се отбиваме в траторията на две преки от нас, където Ерколе и Нела неизменно гощават гостите си с домашно приготвена храна от продукти, набрани в собствената им градина – сочни домати, къдрава рукола, пресни картофи, хрупкави аспержи.
След като сме се подкрепили солидно с паста капрезе, тръгваме на шопинг по търговската улица на Капри – Виа Камереле. Витрините на бутиците на Gucci, Armani, Versace, често са вградени в древните римски стени, защитавали някога острова. Не пропускаме и просторните, боядисани в бяло или бледожълто прохладни салони на парфюмерийните магазини, които предлагат прочутите в цял свят аромати на Капри. Те се произвеждат от местните маслодайни растения и ухаят на цветя, лимони, мокри рози и морска пяна. Кутийките с малки шишенца, наредени на големи пирамиди, светят като огромни скъпоценни камъни. След като напускаме поредния магазин, пред очите ни се появява в пълния си блясък „богаташкият квартал“ на Капри, където имат вили София Лорен и Томи Хилфигер, и са гостували звезди като Адриано Челентано и Робърт де Ниро. Още от времето на император Август, който пръв открива красотата на този малък, цветен къс суша и си построява вила през 29 г. пр.н.е., богатите и известните не подминават Капри. С тринайсетте си патрициански вили, датиращи още от древността, островът се превръща в първия луксозен курорт в света.
Улицата ни отвежда на полуостров, вдаден смело в морето, където се намира може би един от най-пленителните местни ресторанти – „Тераса Брунела“. Той може и да не е от най-евтините, но пък гледките, които се разкриват от терасата му, със сигурност си заслужават. Както и храната – ризото ала пескаторе с купчина миди и бутилка бяло вино, допълнени от величествената панорама – сиви като кожата на кит остри скали, пропадащи в морето, живописни вили, потънали в буйния мъх на зеленината и червените им покриви, които сякаш „тичат“ през глава надолу чак до пристанището на Капри – Марина Гранде.
Събуждаме се с чаша лимончело, произведено в единствената работилница, която има правото да нарича своя краен продукт с това име. Лимончелото е марка, не вид напитка, но тук, в Средиземноморието, в Италия, интересът е над всичко и всички произвеждат свежия ликьор. Внимаваме с безплатната дегустация на ракията от лимони, лимончело и лимончело със сметана, което е вече твърде сладко за нашия вкус. Взимаме шише от уханната ракия, произведена от озарените от слънцето на Капри лимони и се насочваме към най-известната постройка на острова – вила „Сан Микеле“. Малката варосана къщичка е била дом на шведския доктор Аксел Мунте, който идва тук, за да се грижи за болните от чума и холера, които завладяват Неапол през 80-те години на ХIХ век. Мемоарите му „Историята на Сан Микеле“, преведени и на български, са пропити с човещина и състрадание към онеправданите. Това е книга, която трябва да бъде прочетена от всеки, който мисли, че вече е направил достатъчно за човечеството. До вилата се намира още една малка, варосана постройка – това е шведското консулство. Аксел Мунте завещава вилата на родината си и сега тя е единствената неиталианска територия на острова. Консулството – също. Но между двете сгради минава улица – която е италианска територия. За да решат проблема, шведите изграждат мост между двете сгради, по който да минават безпрепятствено. Ние също влизаме безпрепятствено в шведската територия на вилата, която е отворена за туристи, за да се озовем във великолепната градина, откъдето се открива спираща дъха гледка към целия Неаполитански залив, обграден от хълмове. На този неземен пейзаж, изпъстрен с невероятни цветове и форми, се наслаждава и египетският сфинкс от ХС в. пр.н.е., който днес е на всички картички от Капри и въплъщава вечно изплъзващия се, почти мистичен дух на Капри.
Опитвайки се да го уловим, на следващия ден поемаме към най-прочутата атракция на острова – Синята пещера. Докато пътуваме с лодката, около нас се редят тъмнеещите отвори на множество пещери, дълбоки едва по няколко метра, издълбани от яростта на Тиренско море, скалите по брега, които блестят като огледала от мед, дантелената пяна около тях чак е порозовяла от кипене. Най-после стигаме до една каменна пролука, около която се люлеят дузина лодки. Оказва се, че това е входът на прословутата Синя пещера – съвсем малък и невзрачен. Пускаме котва и чакаме, наблюдавайки процедурата, която ни предстои. Най-накрая идва и нашият ред и внимателно се прехвърляме в тесните, плоски лодчици. „Лягайте и не вдигайте глави, защото входът е много нисък. Вътре е по-широко и ще се изправите“, съветва ни нашият лодкар, и аз се пльосвам по корем до една жизнерадостна и твърде общителна норвежка, която през цялото време охка и цъка с език. До мен пък се намества един италианец, който не спира да вика mamma mia. Следва удар на греблото и ние се плъзваме през дупката в скалата, зейнала като гърло, което ни всмуква. Изведнъж сякаш се озоваваме на друга планета, защото в пещерата нищо не е като на Земята. Водата е синя и грее в най-електриковото синьо, което може да си представите. Светлината, процеждаща се през отвора, осветява призрачно черния мрак наоколо и го прави да изглежда още по-черен, а водата още по-синя и блестяща, като че ли някой е пуснал фенерче под нея. Правим бавен кръг по кобалтовосинята повърхност на своеобразното езеро и се насочваме навън. Прехвърляме се отново на ваканционните корабчета, които ни връщат обратно, минавайки покрай „улицата на Круп“, надвиснала над един от най-скъпите заливи в света. Тук може да си позволят да акостират само супербогаташи, като Роман Абрамович например, чиято яхта е хвърлила котва в смарагдените води. По права линия нагоре се намира вилата на немския оръжеен магнат Фридрих Круп, която днес е превърната в луксозен хотел. Навремето предприемачът си построил частна улица, за да слиза до брега.
Бетонните серпантини, впити в скалата, се вият в шеметни 180-градусовите завои, които стремглаво се спускат надолу. След кратка почивка под сянката на няколко пинии тръгваме да търсим ресторант с тераса над морето, където да хапнем и откриваме идеалното заведение – полукръгла варосана подкова, увиснала над вълните, които с кадифен шум се разбиват под нея. Трите масички с бели покривки, потънали сред глинени саксии, отрупани с шарени цветя, правят обстановка непреодолимо привлекателна. Поръчваме си риба, която самият собственик, рибар и сервитьор, ни уверява, че е уловил същата сутрин. Оставаме чак до залез слънце, защото това е последната ни вечер на Капри. А на път за вкъщи (вече наричаме нашата вила вкъщи) хвърляме прощален поглед към отвесните скали, осеяни със средиземноморски бор и лимонови дръвчета. Те вече ни изглеждат толкова познати, че за миг изпитваме странното усещане, че сякаш притежаваме острова. И това донякъде е така. Ако веднъж посетиш Капри, той остава в сърцето ти завинаги.
Четете още: Аристократичният чар на Хърватска
