Вълненията около „феномена“ Пеевски удариха в земята всички известни сапунени сериали, по времето на чието излъчване улиците опустяваха. Самият феномен напомня главния герой от друг сериал, който упорито внушаваше на котката, че е геврек. Ако в нещо Пеевски е добър, то е в способността да внушава на българските политици, че са гевреци – повечето от тях наистина се държат като гевреци, които очакват всеки момент да бъдат схрускани.
Раздухваното от политически и медийни слуги всемогъщество на „новия началник“ се крепи на известните внушения за непреодолими предимства – контрол над репресивния апарат, неограничени ресурси и желязна воля, достигаща до липса на задръжки. Някои от тези инструменти са реални, но силата на Пеевски е най-вече в слабостта и уязвимостта на политическите му конкуренти, които се дължат не само и не толкова на замесването им в корупция и злоупотреба с власт, а на патологичния им страх да действат и да поемат отговорност. Сравнен с тях,
феноменът изглежда решителен и ефективен политик,
олицетворение на руската поговорка „Мужик сказал, мужик сделал“.
Да вземем за пример налаганото мнение, че „каквото каже Пеевски, това става“. Но по правило става дума просто за навременна информация относно предстоящи събития, а не за контрол върху събитията. Преекспонирането на всепобеждаващата му желязна воля достига абсурдни мащаби – всеки момент някой от обичайните му ибрикчии ще заяви с патос, че слънцето е изгряло от изток, защото Пеевски му е наредил. А пишман опонентите му ще се вайкат до каква степен той е завладял не само държавата, но и природата.
Силата на Пеевски – реална и хиперболизирана – не е в това, че „каквото каже, това става“, а
в господстващото убеждение, че каквото и да направи, ще му се размине.
Създавайки около себе си ореол на недосегаемост, феноменът обезкуражава почтените, парализира страхливите и привлича нагаждачите. На пръв поглед това изглежда перфектна стратегия, но тя има една голяма слабост.
Всичко, което досега е вършил Пеевски (и което му се е разминавало) е било на практика неофициално, „под прикритие“ или поне трудно за доказване. С решението си да излезе на авансцената на политиката, да присвои една цяла партия, да шантажира другите и да претендира да управлява държавата, той сам се лиши от предимството да стои в сянка. Демонстрирайки все по-невъздържано своята всепозволеност, Пеевски сам подготвя краха си, защото в новата си роля ще трябва да поема и носи отговорност.
В политиката, както и в живота има едно просто, но вярно правило – не пречи на противниците си да грешат. Най-сигурният начин
обществото да се освободи от това явление и да отстрани причините му,
е да бъде оставено да се изяви изцяло. Вместо безплодните и в голяма степен бутафорни опити да бъде държан зад някакъв санитарен кордон, трябва да му се даде свобода на действие. Една положителна стъпка в тази насока е промяната в статуса на „новото начало“ от псевдоопозиция в (почти) официален съдружник в управляващото политико-търговско дружество.
Преобладава мнението, че упражнявайки натиск и използвайки известни зависимости Пеевски си е отвоювал мястото в откритата власт. Може би това не е цялата истина и дори най-важната част от истината. Част от странните изявления на Бойко Борисов сочат, че той официализира ролята на феномена не само заради страха от него, а защото следва някакъв свой план.
Именно в тази посока бихме могли да интерпретираме иносказателното предупреждение, че „гърбът на Борисов може да бъде хлъзгав както за неканени гости, така и за лоши катерачи“. Вероятно не само лидерът на ГЕРБ си дава сметка, че
Пеевски на драго сърце би причинил на партията му това,
което се случи с „Булгартабак“ и КТБ.
Следвайки тази логика на разсъждения, едно добро развитие на събитията би било Пеевски да получи още по-важно и предполагащо реална лична отговорност място в йерархията на властта и по-точно на изпълнителна власт. Ако толкова страстно желае да стане премиер и да управлява с твърда ръка – дайте му тази възможност. Не му пречете, а го оставете да се изяви докрай. В тази хипотетична роля той няма да прави нищо повече от това, което прави и в момента, но ще носи реална отговорност.
Като лидер на парламентарна група, който ежедневно прави самосбъдващи се предсказания, той не отговаря за нищо и пред никого. Като министър-председател обаче ще трябва постоянно да бъде в светлината на прожекторите и да обяснява на хората (за които твърди, че работи) защо внезапно е престанало да действа правилото „каквото каже Пеевски, това става“.
В действителност,
Пеевски никога не е управлявал в точния смисъл на думата
(ако изключим няколко наистина успешни рейдърски акции), въпреки че е наблюдавал как други управляват. Вероятно затова си е създал една твърде превратна представа за управлението като безапелационно налагане на личната воля, от което не следва реална отговорност. Може би е време и той лично, и тези, които днес се възхищават от поведението му, да усетят действителността на властта „без маска и без грим“. Особено полезна подобна терапия би била за „мълчаливото мнозинство“ от българите, което изглежда е приело мисълта, че да управляваш добре означава да говориш на хората това, което искат да чуят.
Някои биха нарекли подобни идеи гавра с идеята за демокрация и дори с елементарните норми на справедливост. Но понякога пътят към по-доброто и справедливо управление е криволичещ и трънлив. Това, което днес е ясно, е, че вайкането от злодеянията на Пеевски и превъзнасянето (умишлено или неволно) на неговото могъщество са контрапродуктивни. Нека неумолимата логика на живота каже тежката си дума.
