Откакто свят светува, войната винаги се е опитвала да се разбере, подреди и оправдае в някакакъв морален ред – “добрите” срещу “лошите”. Погледнато през мирогледа на международните отношения, ще разберем набързо, че няма такова нещо, като добър и лош. Всяка страна си е права за себе си. Днес, когато свободата се възприема за даденост, войната се нагажда и почва да търгува. Търговия с човешките животи. Разумът започва да капитулира пред омразата, а уж тази изградена през годините “цивилизованост”, отстъпва пред пушека на снарядите и човешкото безумие.
Явно прав бил Карл фон Клаузевиц (военен теоретик, автор на военния трактат „За войната“), когато заявява, че: “Войната е само продължение на политиката с други средства!” Намираме мира за неудовлетворителен и започваме война (не само с оръжие), в която и невинни се включват. Не, не може да е толкоз просто… Започваме да браним действията си, търсейки смекчаващи вината обстоятелства (ще стане ясно впоследствие), докато не ни хванат натясно и не си признаем. Ала признанието пак идва с половин уста.
За войната, независимо каква е тя, едно е сигурно… Това е зло, което винаги си намира оправданието, дори
когато то е крайно субективно и с право е оспорвано от отсрещната страна.
В нея се прекрачват граници, които сами по себе си изглеждат абсолютни. Животът, правата и личностните интереси биват превърнати в ресурс, с който държавите разполагат.
В своята военна история, светът е станал свидетел на хиляди примери за потъпкване на човешките права. Тук ще засегнем конкретно съвремието, в което живеем и по-специално България. Случаят със загиналия капитан Марин Маринов не е изключение.
Нека се позовем на това, което е известно досега.
Израелски снаряд е убил в Газа българския служител на ООН Марин Маринов. Той
загина на 19 март в една от „ведомствените“ сградите в централната част на Газа.
Но преди да се стигне до тази т. нар. от всички “развръзка”, без да се вкара и малка доза безумие, Израел до последно бранеше тезата си, че не е тя виновна за атаката срещу сградата на ООН.
Последно – виновна или не е израелската страна? Какво се съобщава в тяхното признание: “Израелската армия признава, че нейни танкове по грешка са обстрелвали сграда на Организацията на обединените нации в централната част на Газа миналия месец, при което е загинал служител на ООН”.
Досега израелските сили (ЦАХАЛ)
отричаха да са ударили сградата за гости на ООН в Дейр ал-Балах,
изведнъж… всичко се промени. Оказа се, че са лъгали през цялото време, но това едва ли е най-страшното.
Най-страшното и банално нещо в целия фарс, разиграван от Израел е, че те не са могли да разпознаят сградата на Организацията, която ги е създала въобще като държава (за ООН става въпрос). Даже от израелска страна определиха обвиненията за клевета. Пълно политическо лицемерие и отнемане на живот с лека ръка. На война се убива, а горепосоченото твърдение за смекчаващите вината обстоятелства е въплътено в този случай, понеже от израелска страна до последно търсеха тези обстоятелства, но не ги намериха.
От своя страна Министерството на външните работи
настоя за справедливи компенсации за семейството на капитан Марин Маринов.
„Израелската страна поднесе извинения на България. Редом с това ние ще настояваме за справедливи компенсации на семейството на капитан Маринов. В допълнение – призоваваме категорично подобни инциденти да не се повтарят”, гласи официалната позиция на МВнР.
Какво следва, ако се повтори, а то се повтаря през годините? Само правителствата се менят. Всяка
власт идва от народа, но после никога не се връща при него.
Има думи, които тежат като олово. Войната именно си служи с тях, но използва оловото с други предназначения. Всеки опит да бъде “украсена” в одеждите на патриотизма и дълга, я прави още по-безумна и разрушителна. Избухва поредният конфликт, политиците говорят за „интереси“, „сигурност“, „ценности“. Военните чертаят карти, преместват човешки съдби като пешки. За тях всичко е една игра, но не и за войниците, докато пропагандата работи на високи обороти.
Куршумите (и снарядите, и бомбите) не питат кого убиват. Не спират да се чудят
дали попадат в гърдите на дете, в ръката на лекар или в главата.
Те не разпознават бащи, майки и деца. Те не се интересуват от имена, биографии, грехове или подвизи. За тях всички сме просто тела на пътя. А в свят, който се стреми към прогрес, продължаваме да приемаме войната за неизбежна и необходима. Няма справедлива война, защото няма справедливо убийство.
Вървим към нови фронтове, с нови оръжия, но обладани от все същото древно безумие, че войната е решение на проблема. Затъваме
в кал и кръв, а после берем плодовете на нашата глупост.
Войната няма сърце, няма съвест, няма и лице. За морал в нея не може да се говори, а когато това става, никой не те пита кой си и откъде идваш. Куршумите не различават мечтите от греховете. Те убиват всичко по пътя си — бавно, хладно, безмълвно.
…Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!…
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!“…
