Дениз Назиф
Мислех да мълча, но не мога. Вътрешно крещя. Тялото на 18-годишната Магдалена Русева, която е в неизвестност от 26 април, беше открито след четири дни – натъпкано в бидон, захвърлен край изоставена къща в Хасково. Така се потвърдиха най-лошите опасения, въпреки първоначалните уверения на полицията, че момичето просто е избягало от дома си. Крещя за справедливост. За отговорност. За да се освети мракът, в който се крият българските институции – онези, които уж „си вършат работата“ от името на държавата?
Докога жертвите ще бъдат жертви не само на насилниците си, но и на една система, която отказва да ги защити? Докога институциите ще гледат встрани, ще си прехвърлят отговорността, ще подценяват опасността?
Днес беше Магдалена. А утре? Утре може да е още едно момиче с мечти, с бъдеще, което никога няма да се сбъдне.
Спомням си случая на сестрите Белнейски. Има ли някой, който още помни? Те днес щяха да бъдат зрели жени – с кариери, със семейства. Вместо това майка им Фани Белнейска получава 150 лева кръвнина – 150 лева за ужасяващото убийство на двете си дъщери. И до днес тя вярва, че истината за смъртта им не е разкрита изцяло, че убиецът не е само един.
Магдалена също беше момиче с мечти. Ангел с криле, който няма да усети вълнението от бала си, трепета от първия университетски ден, радостта от собственото си семейство. И защо? Защото държавата е заспала. Или просто не я интересува.
България се превръща в гробище за жени. Звучи жестоко, но е истина. Убийствата, изчезванията, насилието – те вече не са изключение. Те са ежедневие. А институциите? Мълчат. Размазват отговорността. Обвиняват жертвите.
Как така полицията решава, че 18-годишно момиче просто е „избягало от майка си“ – в деня, в който то изчезва безследно? Какъв е този аргумент? Колко още трябва да умрат, за да започнем да вярваме на майките, когато казват, че нещо не е наред?
Онзи ден протестиращи пред РПУ-Хасково хвърляха яйца, бои и домати. Опитаха се да събудят бездушната, сънена бюрокрация. Защото за тях Магдалена не е просто поредният случай. Не е статистика. Тя е дете. Тя е живот, отнет и от убиеца, и от една система, която я предаде.
Не искам да забравим Маги. Не искам да забравим Белнейски. Искам справедливост. Искам прозрачност. Искам действия. Оставки.
Държавата е длъжник. А ние нямаме право да мълчим.
Дано намериш мир и покой, Маги. Дано.
