Днес (3 май) отбелязваме Световния ден на свободата на печата, съответно и на словото. Обявен през 1993 година на Общото събрание на ООН, този ден ни кара да се замислим колко е свободно словото по света и по-конкретно това на българите. Всички казват, че журналистите сме пазители на демокрацията, но какво става, когато точно тази сочена и “любена” от всички демокрация е с ушенце към стената (ще стане ясно впоследствие)?
България падна от 59-то на 70-то място от общо 180 страни в Индекса на „Репортери без граници“, а в ЕС сме на 25-то място от общо 27 държави. Ето колко ни струва тази свобода! Вместо да се подобряваме, ние умело и усърдно копаем дъното. Както беше казал Борисов навремето: “Всеки ден говорят срещу мен. Какво повече да направим за свободата на словото?”
Явно за него липсата на тази привилегия се среща само в тоталитарни и авторитарни общества. Едно е сигурно –
истината боли, а цензурата не спи и винаги е готова да сложи ръце на правдата.
Тук трябва да стане ясно, че не говорим за слободия, а за свобода – има разлика. Слободията си е една своеобразна диктатура на публициста, а ние не искаме това. Но не може и не бива за това да се произнася друг освен съдията. А с какво друго може да си служи той, освен със законите.
Правото на свобода на изразяване е залегнало в член 19 от Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 година. Конституцията ни също гарантира такова право в чл. чл. 39-41, като
никой друг освен съдебната власт не може да осъди тази свобода.
Друг е въпросът доколко независима е съдебната ни власт?
Според Хартата на основните права на Европейския съюз „Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите. Свободата и плурализмът на медиите се зачитат“.
Що приказки се изприказваха през последните 15 години за свободата на словото! То не бяха експерти,
какви ли не комисии, проучвания и пътувания до Брюксел и назад.
Резултатът е такъв, какъвто го виждаме днес – отново падение.
Отново ще цитирам Йосиф Хербст (журналист и общественик, застъпник за човешките свободи): „В много висши училища има вече катедри по вестникарство. Това показва, че вестникарството се признава за наука, макар че то е изкуство”. Ето го и първият проблем – свобода в науката няма, но в изкуството е нещо друго. Пък и хората гледат с друго око на изкуството.
Някои политици ще си кажат: “Айде стига с тази свобода на словото. Кое не е свободното?” Но това е само на крачка да се върнем преди 1989 г. и да се изкажат: “Айде стига с тази демокрация. Какво не му е наред на социализма?“
В нашето общество
има сериозен проблем с отсъствието на свободата
и нейното възприемане и защитаване.
Ще се върна на Борисов и неговото виждане за свобода. Всички го плюят, значи свобода на словото има… Еми не е точно така. То и вицове за Тодор Живков се разказваха, ама свобода на словото нямаше. Сигурно бившият ни министър-председател е взимал добри уроци от Живков за свободата на изразяване.
Независимостта
не може да бъде истинска без истинска свобода на словото,
а какво по-добро от това да се чуят компетентните институции.
Ако хвърлим едно око на индекса на „Репортери без граници“ за тази година веднага ще забележим политическото влияние в медийния пейзаж: „Сплашването на журналисти от политици и експлоатацията на определени медии за политически цели са често срещани в България. След напускането на премиера Бойко Борисов, последвалият дълъг период на политическа нестабилност доведе до отслабване на политическия натиск, който обаче все още е налице“, се казва в него.
За читателя да спомена –
не бъркайте медийни служители с журналисти, че примери има много.
Един от основните елементи на журналистиката е тя да бъде лоялна най-напред към гражданите. Някои ще си кажат, че това е абстрактно понятие – и ще са прави.
Но не може всеки, който плаща левче да бие барабанче или да се казва постоянно на черното бяло. Това поражда съмненията за независимостта и политическото влияние и репресии срещу т. нар. неудобни журналисти.
Ех, някои неща са си постарому.
Няма да споменавам изцяло становището на “Репортери без граници”, но ще уточня, че в него се включват още
– Правната рамка в журналистиката, несъответстваща на европейската;
– Сигурността на журналистите по време и след избори;
– Икономически и социокултурен контекст.
Явно
най-лесно в България се купуват магистрати и журналисти!
Какво да говорим за обществените телевизии, които са призвани да защитават обществения интерес. Те сами по себе си се финансират от държавата, а кой решава колко средства да се отпуснат – политиците. За каква независимост говорим. Вярно, че в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ) е предвиден фонд “Радио и телевизия”, с който да се финансират радио- и телевизионната дейност, но и той не работи. Седи си написано и никой не му обръща внимание. Обществена телевизия с държавно финансиране… Няма такава баналщина.
Къде е позицията на нашата страна в цялата ситуация, друг ли пак ще оставим да решава вместо нас?
От Асоциацията на европейските журналисти в България (АЕЖ) отбелязаха, че медийната среда продължава да страда от:
SLAPP дела (дела шамари) срещу разследващи журналисти;
– Систематични обиди, незачитане и атаки от страна на политически лица срещу журналисти или медии, които задават неудобни въпроси на представители на властта;
– Липса на ефективни механизми за контрол над прозрачността на медийната собственост и регулация срещу концентрацията на медии и други.
Ние не искаме привилегии. Искаме сигурност, свобода и достойнство в работата си. Време е България да застане до своите журналисти, уточняват от АЕЖ.
Както заявява Васил Левски (Апостола на свободата):
“Ние не искаме чуждо, но и нищо свое не даваме!„
Така трябва да браним и ние гарантираната свобода на словото по закон.
И нека не се лъжем – свободата на словото не е празник, когато се отбелязва с бабаити пред редакции, със страх в гласовете и с държащи микрофони журналисти или по точно медийни служители. Тя не се защитава с речи, а с кураж. С перо, което драска дълбоко. С устни, които не треперят пред властта. Журналистиката е да публикуваш нещо, което някой не иска да бъде публикувано. Ако днес отбелязваме този ден само с декларации, а не с действия — утре ще остане само денят, без свободата.
Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура. Но тази цензура трябва да е сведена в рамки.
