Войната в Украйна продължава вече трета година и няма дори малки наченки за възможно примирие. То не беше великденско примирие, преустановяване на ударите по определени части, 30-дневно примирие, за да може най-накрая руската дипломация да си измие ръцете, казвайки “Това не е изгодно за нас!” А какво тогава остава за войниците, които с всеки изминал ден все по-сигурно се превръщат в пушечно месо? Някой зад дебелите стени Кремъл дали се интересува от съдбата им?
Както казва Клаузевиц: “Войната е продължение на политиката, но с други средства”. В това няма нищо учудващо за Русия, съзнавайки себе си за полюс в многополюсен свят, а отговорникът за цялата ситуация е Московският държавен институт по международни отношения (МГИМО – Московский государственный институт международных отношений), чиято сила се разгръща най-много днес.
Дипломацията –
едно от най-силните оръжия на държавата, ако тя може да го използва правилно
и най-хубавото в нея е, че няма прав, няма крив.
В крайна сметка се стига до едно всеобщо разбирателство по злободневните теми, въпреки че войната не бих я причислил към тях, а по-скоро към болното въображение на някои си генерал или политически лидер, независимо дали става въпрос за една или друга страна.
Примери за МГИМО могат да се намерят много. Все пак в днешната геополитическа обстановка, постоянно виждаме американски и руски дипломати да разговарят помежду си. Но не всеки може да разкаже системата отвътре, без да клони към едната или другата страна, т. е. в своята субективност да бъде обективен. Такава е историята на Ина Бондаренко – изследовател и журналист от “The Moscow Times”* – която е била част от МГИМО.
МГИМО е университетът с най-много изучавани езици в света – броят им в някои години надхвърля 60 езика. Обаче в Книгата на рекордите на Гинес като висшето училище с преподаване на най-голям брой държавни чуждестранни езици – 53 официални езика.
Още в началото на историята си тя разказва за начина на обучение. Учат ги да бъдат
като машини и без да показват никакви емоции освен ако се налага.
Типично по руски. За преговорите между Вашингтон и Москва тя заявява: “За мнозина това изглеждаше като когнитивен дисонанс. За мен беше зловещо познато. Очаровай Запада с търговия. Заплаши съседите на заден план. Говори за дипломация, практикувай принуда. Това не е просто лицемерие, а стратегия. Това е реалполитиката, в която бяхме обучени да вярваме и да я прилагаме”.
Стратегия, кована от принципа “Дяволът е в детайлите”. Мир с цената на война или война без мир. Сключване на временни примирия и отказване на дълготрайно, за да може, когато отсрещната страна откаже, това да се използва от “тихата сила”. Утвърждаването на образът на победителка и
световен застъпник за социалната справедливост – най-силното оръжие на Русия,
особено при навечерието на 9 май (Ден на Победата).
Много странно! Другарят Владимир Путин нещо го досрамяло от Ленин и поради тази причина закрил мавзолея на създателя на СССР. Така беше миналата година, така и сега! Или… може би Путин се родее повече със Сталин и предстоят някакви рокади в храм-паметника на Ленин?
Да се върнем обаче обучението в МГИМО и да разберем какъв всъщност беше ритъмът на живот в Института?
За Бондаренко той е следният:
“Моргентау. Валс. Примаков. Миършаймър. Можех да ги рецитирам насън – точно както баба и дядо ми някога рецитираха Ленин и Маркс”.
Разликата е единствено в епохите, а за това дали дадена държава е демокрация или не… Това е абстрактно понятие, т. е. всеки се определя като демократ.
“Всеки курс, независимо от темата, се покланяше на едни и същи божества на геополитическия реализъм. Бяхме пропити с реалполитика, сякаш Студената война никога не е свършвала и бяхме обучени да действаме съответно”. Авторката уточнява, че за разлика Запада, където дипломатите обикновено са възпитани върху либерален институционализъм – идеята, че дипломацията е за сътрудничество – МГИМО учи на обратното: офанзивен реализъм.
На прага сме от това да се изправим пред “Нова Ялта”. Върви си разговора между двама световни лидери и си разпределят света, а третия се опитва да се добута до тях. Да изоставим Ялта, а какво ще стане, ако се върнем преди Вестфалския мирен договор от 1648 година.
“От първия ден ни учеха, че Русия е и трябва да остане държава – Велика сила. Не просто една страна сред многото”, казва Бондаренко.
Тази
имперска носталгия и добрите чувства по миналото са гръбнака на МГИМО
и руската дипломация.
Да се направи така, че да се сключи договор между т. нар. “империи” и да се тръгне отново по пътя на балансиране на силите. Една своеобразна шахматна дъска, в която пешките са по-малките без глас.
Какъв ти либерализъм? Какъв ти конструктивизъм? Ако нещо не е написано на хартия – кодекс, закон значи е предателство. Предателство е и отклоняване от свободното мислене. А може ли да кажа нещо? Може стига да отговаря на моето виждане за нещата. Къде е свободата на ума – няма я!
“В МГИМО ни учеха да цитираме международното право, докато нарушаваме духа му, да защитаваме нормите, докато ги разрушаваме, и да говорим за мир, докато оправдаваме и водим войни. Грузия. Сирия. Украйна. Това не бяха отклонения. Използвахме каквото и да е твърдение за „териториална цялост“ или „самоопределение“, което подхождаше на темата на деня”. Като цяло щом върви ръка за ръка със Запада, бързо бягай да променяш политиката си. Без да се отнасяме критично към знанията, животът е толкова безсмислен, защото да следваш точни указания и наредби, ограничаващи не престъпленията, а свободата на мисленето… Това е престъпление.
Дипломата от МГИМО
си е билет за кариера, дипломатически паспорт и светло бъдеще.
Западняците със силни паспорти и свобода на движение не винаги получават това. А за тези, които се опитват да променят системата отвътре – повечето са смазани. Заглушени. Уплашени. Пораждането на бюрократично безразсъдство.
Изправени сме пред безпрецедентни предизвикателства. Главната прокуратура на Русия определи The Moscow Times като „нежелана“ организация, криминализирайки нашата работа и излагайки служителите ни на риск от съдебно преследване. Това следва предишното ни несправедливо етикетиране като „чуждестранен агент“. Тези действия са директни опити за заглушаване на независимата журналистика в Русия. Властите твърдят, че нашата работа „дискредитира решенията на руското ръководство“. Ние виждаме нещата по различен начин: стремим се да предоставяме точни и безпристрастни репортажи за Русия. Ние, журналистите на The Moscow Times, отказваме да бъдем заглушавани. Но за да продължим работата си, се нуждаем от вашата помощ.
Посланието на Бондаренко беше следното…
Научете се да говорите техния език – не за да извинявате, а за да разбирате какво казват. Не за да прощавате, а за да се подготвяте за това, което предстои. Това не означава да станете „Putinversteher“ – немско съкращение за онези, които рационализират действията на Путин под прикритието на разбиране. Това означава да разпознаете системата такава, каквато е, и хората в нея такива, каквито са всъщност и какви биха могли да станат.
Запомнете:
тези от нас, които успяха да се измъкнат, не са правило, ние сме изключение.
За мен бягството от системата струваше кариера, стабилен живот и мрежа от приятели. В крайна сметка това ми струваше родината ми.
Отдалечавайки се от една политическа машина, започваме да разбираме света по-добре. Започваме да гледаме с критично око на нещата.
Дипломацията днес прилича повече на театър, отколкото на изкуството на компромиса.
Дипломатите не преговарят, те играят роли – понякога на миротворци, друг път на безпомощни наблюдатели, а често – на съучастници.
Зад затворени врати се разменят усмивки и обещания, докато на терена на реалната политика се играе грубо и под кръста.
В свят на двуличие и лицемерие, истинската дипломация се е изтъркала, а когато се призовава за диалог всеки вика: “Слушайте мен”!
