От началото на май по Netflix върви „Сърфиста” на ирландския режисьор Лоркан Финеган с култовия Никълъс Кейдж в главната роля. Цялото действие се развива на австралийски плаж, където героят на Кейдж пристига, за да покара сърф заедно със сина си и да изпълни своя стара мечта.
Филмът, описанието на чийто сюжет отначало поражда очаквания за екшън, напомня ту „Замъкът” на Франц Кафка, ту „Стъкленият град” от „Нюйоркска трилогия” на Пол Остър, в който централният персонаж незабелязано за себе си се превръща в бездомен луд.
Новото произведение на Финеган и Кейдж поражда скука и неловкост, макар че подарява на зрителя катарзис в края на филма.
Филмите с Никълъс Кейдж отдавна са се превърнали в отделен жанр. За каквото и да се опитват да говорят, в какъвто и стил да са, който и да ги е заснел – преданият зрител отива да гледа любимия си актьор. Или мразения – за да се посмее на воля.
Няма смисъл да спорим – Кейдж е най-добрата звезда в Холивуд. Или напротив – най-лошата, крачеща щампа с тъжни очи и учудено полуотворена уста. Да бъде критикуван е толкова безсмислено, колкото и да бъде руган Ози Озбърн, че не уцелва нотите. Макар че той наистина не ги уцелва.
На скалата на фаворитите на публиката акциите на Кейдж се котират малко по-високо от Джейсън Стейтъм (той няма шедьоври, но пък средното му качество е по-стабилно) и малко по-ниско от Том Круз (той има рекордни бюджети и много награди). Разликата е в това, че Кейдж го уважава не само аудиторията с пуканките, но и киноманите.
Те още помнят артиста във филмите на вуйчо му Франсис Форд Копола, а също и превъплъщенията му при братята Коен, Дейвид Линч и Спайк Джоунз. Може би с това може да се обясни поканата на „Сърфиста” в основната, макар и не конкурсна програма на миналогодишния Кан.
Ирландецът Лоркан Финеган („Вивариум”) прекрасно разбира с какъв материал си има работа, и затова в стилистично отношение и в диалозите завърта всички ръчки докрай, натиска амбреажа така, че бучащата машина на шаблонния сюжет рискува с максимална скорост да се блъсне в стълб. За това спомага и кичозно ефектният австралийски пейзаж, както и евтиният календар във фоайето на хотела. Цялото действие се развива на райския плаж Луна Бей, невероятно притегателен – и не само по залез-слънце, съвсем закономерно очароващ всички персонажи.
От сериозното до смешното има една крачка, и филмът я прави още в първата сцена. Безименният герой (а защо му е име – Кейдж си е Кейдж) докарва сина си – ученик в горните класове – на плажа с надеждата да посърфира по тукашните вълни. Първият монолог е банална метафора на сърфинга като жизнена траектория, а същевременно и инициация на младия мъж.
„Сърфиста“ има и таен умисъл: тъкмо от водата се открива най-хубавата гледка към къщата, издигаща се на брега. Нея той всеки момент ще я купи, осъществявайки своя дългогодишна мечта: някога сградата е принадлежала на баща му. „Сърфиста“ е живял в Щатите, но се е върнал в историческата си родина. Къщата на плажа е неговата надежда: той се надява, като заживее в нея, да си върне любовта на напусналата го съпруга и уважението на сина си.
Но щом се появяват на плажа, ги атакуват агресивни местни. Наближава Коледа, постоянните посетители на Луна Бей не изтрезняват по цели денонощия. Оказва се, че ако „не живеееш тук, не сърфираш тук”. Глухи за аргументите, обещанията и заплахите, побойниците прогонват посрамения и смутен герой обратно на паркинга. Синът бързо капитулира и си заминава. А бащата решава да не се предава, докато не постигне своето. В съзнанието му простичката цел – да се спусне със сърфа си по тези, именно по тези и никои други вълни – се разраства до мистична мисия, без която не може да си представи живота.
Притъмнява, цветовете губят яркостта си, наближава първото сериозно сбиване. Зрителят чака: кога най-после на „Сърфиста“ – Кейдж ще му избият балансите и за радост на публиката ще потроши от бой наглите хулигани? Ще издадем главния спойлер – това няма да стане. Филмът на Финеган, при цялата си токсична мъжественост и наситеност с тестостерон на изображението, съвсем не е екшън.
Алфа самецът на Луна Бей по прякор Скъли (белокосият красавец, бившият фотомодел и суперзвездата от австралийските сериали Джулиан Макмеън) ще се окаже лидер на тоталитарната секта на сърфистите, в която са въвлечени местните авторитети и полицията. Героят на Кейдж не може да им противопостави нищо освен безпомощен и безплоден гняв. Той се настанява на паркинга, последователно губейки телефона, автомобила, парите, часовника, и най-важното – надеждата си.
„Сърфиста” с всеки кадър все повече напомня ту „Замъкът” на Франц Кафка – героят му, като земемерът К., все не може да стигне до въжделеното място, което е буквално пред очите му, но е недостъпно,– ту „Стъкленият град” от „Нюйоркска трилогия” на Пол Остър, където централният персонаж незабелязано за себе си се превръща от частен детектив в бездомен луд, от когото буквално всички минувачи странят.
На страниците на изискана проза подобна интрига завладява, при това тъкмо с безизходицата си. В киното с Кейдж – поражда редуващи се чувства на скука и смущение заради автора, който, без никаква нужда, е прекалил с мъдруването.
Финеган, сякаш почувствал това, рязко прекратява забуксувалото действие и предлага заплетена кулминация и завършек с предполагаем катарзис. Да бъде извлечено от него нещо друго освен облекчение е доста трудно, а и при цялата си визуална ефектност „Сърфиста” не поражда желание за пътуване до Австралия. Дори въпреки епизода с изключително симпатичната ехидна, моментално заграбваща вниманието на поуморената публика.
