Планът на администрацията на Доналд Тръмп за прекратяване на войната в Украйна, който бе разкрит през последните дни, ядоса ЕС и постави Киев в тежка ситуация.
Параметрите на инициативата на САЩ, които варират от териториални отстъпки до амнистия за военни престъпления, повдига въпроса дали това е началото на опасно пренаписване на правилата, по които се взимат решенията в трансатлантическия съюз.
Проектът е изготвен от специалния пратеник на Тръмп Стив Уиткоф, вицепрезидента Джей Ди Ванс, държавния секретар Марко Рубио и зетя на президента Джаред Кушнер. Той поставя Украйна в позицията не просто на страна, която трябва да приеме тежки условия, а и на такава, чиито интереси са договорени в нейно отсъствие.
Шокът в Киев и европейските страни дойде от факта, че в Белия дом очевидно е работено по проект с колосални последици, без да бъде информиран почти никой от ключовите партньори и институции.
Самият проект е изграден върху логика, която прилича повече на компромис с един агресор, отколкото на опит да бъде създаден устойчив мир. Предложението Крим, Донецк и Луганск да бъдат признати като „де факто руски“ е пряк отказ от основния принцип на международното право, че границите не могат да бъдат променяни със сила.
Това не е просто детайл в преговорна рамка, а истински дипломатически прецедент, който може да отключи нови конфликти по света, ако бъде легитимиран от Съединените щати.
Още по-притеснителна е идеята Херсон и Запорожие да бъдат замразени по текущата линия на съприкосновение. Това би фиксирало не само руския контрол, но и би създало нови „сиви зони“, подобни на тези в Грузия и Молдова, които традиционно се използват от Москва като инструмент за влияние и дестабилизация.
Предложението украинската армия да бъде ограничена до 600 000 души и да се изтегли от укрепени позиции в Донбас пък би я превърнало в ограничена полувоенна структура, неспособна да възпре бъдещи атаки. Странно е да се очаква от държава, преживяла пълномащабна инвазия, да се разоръжи пред лицето на агресора.
Ако една страна може да бъде принудена да отстъпи територия в замяна на илюзия за стабилност, логично е да се запитаме, какво спира агресорите в други части на света да последват същия модел?
Най-спорната част от плана обаче е амнистията. Там не просто се предлага прекратяване на разследванията за руски военни престъпления, а се предвижда „пълна амнистия“ за всички участници във войната. Това означава заличаване на отговорността за депортирането на деца, за мъчения, за екзекуции, за масови разрушения, за които има натрупани хиляди свидетелства. Подобен ход би поставил под съмнение смисъла на международното правосъдие.
Не по-малко тревожен е начинът, по който проектът е бил изготвен. Това се е случило далеч от официалните дипломатически канали, без междуведомствена координация и с участието на фигури, които не се знае дали имат достатъчно опит да решават въпроси от подобен мащаб.
Информацията, че е имало разговори с Кирил Дмитриев – ръководителя на Руския фонд за преки инвестиции и специален представител на руския президент, засилва подозренията, че проектът е не толкова инициатива за мир, колкото опит за връщане на Русия в международната икономика преди влизането в сила на нови санкции.
Зеленски официално обяви готовност да работи по плана, но настоя да се направят промени.
Европа пък реагира не просто с резерви, а с истинско недоумение. Германският външен министър Йохан Вадефул откровено призна, че Берлин не е бил информиран за американската инициатива. Лондон обяви същото.
Европейските дипломати споделят, че са поставени пред свършен факт и че в Белия дом се оформя структура, която разглежда европейските съюзници едва ли не като препятствие. Някои дори предполагат, че планът е създаден с цел да бъдат удовлетворени руските искания, които са отхвърляни в Европа още от началото на войната.
Високопоставен европейски дипломат определи плана като „покана към руснаците да се върнат“, но не на масата за преговори, а на фронта. Аргументът е, че за Украйна отстъпването на укрепени позиции в Донбас би означавало загуба на стратегически инициативи и откриване на нови маршрути за евентуална бъдеща инвазия.
Очевидно е, че подобно решение е неприемливо за Киев. Освен това то може да се възприеме като капитулация и ще разклати вътрешната стабилност на страна, която вече живее в условия на безпрецедентно напрежение.
Дори в Съединените щати реакцията е далеч от единна. Коментарът на държавния секретар Марко Рубио, че това е „списък с идеи“, изглежда като опит за смекчаване на шока, а не като реално отражение на процеса. Той не отговаря на въпроса как може да се създаде план със стратегическо значение, без да бъдат включени основните институции, отговарящи за американската външна политика? И какви могат да бъдат последствията, ако подобни инициативи се превърнат в практика.
Администрацията на Тръмп представя проекта като „добър за Русия и за Украйна“. Това е позиция, която звучи убедително само ако се игнорира фактът, че Русия е агресор, а Украйна е нападната държава. Войни не се решават чрез изравняване на отговорността, а мирът не може да бъде справедлив, ако е изграден върху идеята за наказване на нападнатия и възнаграждаване на нападателя.
Украйна и Европа изглеждат категорични, че без справедливост няма да има траен мир. Вашингтон обаче дава сигнали, че търси краткосрочни решения, които може да изглеждат привлекателни политически, но рискуват да превърнат настоящия конфликт в пауза преди следващата война.
На пръв поглед проектът не приближава мирното решение, а разкрива дълбоките линии на напрежение вътре в западния блок и поставя под съмнение посоката, в която се движи американската външна политика. Ако целта му е да бъде основа за преговори, първата стъпка е да се признае, че мир, който изисква Украйна да се съгласи на собственото си отслабване, е рецепта за бъдещ хаос.
