Известна е българската поговорка „На страха очите са големи“. Идентични поговорки откриваме в почти всички езици, например в английския („Fear has big eyes.“), руския („У страха глаза велики.“) и испанския („El miedo tiene ojos grandes.“). А китайците казват: „Веднъж хапан от змия, десет години се плашиш от въжето на кладенеца.“ Житейската поука е ясна – страхът преувеличава проблемите, нещо, което в спокойно състояние би ни се сторило управляемо, в момент на паника ни се струва непреодолимо, почти ужасяващо. Но тук откриваме и една универсална психологическа истина: най-големите чудовища често са продукт на нашето въображение, разпалено от страха.
Тази потвърдена през вековете мъдрост сочи, че
в живота, в частност в политиката, страхът е лош съветник.
Но, колкото и да е странно, именно политиците често се изкушават да използват страха и затова още по-често сами попадат в неговите капани. Един от най-древните и все още широко прилаган похват е „образът на врага“, чиято цел е да нарисува и внедри в масовото съзнание ужасяващ образ на противника. Независимо дали става дума за съседна държава, вътрешна опозиция или идеологически противник, политическата пропаганда системно изобразява „врага“ като всемогъщ, злонамерен и почти демоничен. Реалните му възможности се уголемяват до епични размери, за да се оправдае собствената агресия или да се предизвика мобилизация на обществото.
Но съвременните политици, най-вече българските, се отличават с патологично ниво и интензивност на собствените им страхове. Това непрекъснато „страхуване“ от всичко и от всеки води след себе си тежки, дори катастрофални последици за ефективността и цялостната им кариера. На настоящия етап от българския политически живот вероятно няма друг политик, от когото толкова да се страхуват и затова толкова да мразят, като президента Румен Радев. Краткият начален период на присмехулно подценяване и шок от изненадващата му (първа) победа бързо отстъпи място на надигаща се вълна от страх и омраза, изразяващи се в колкото брутални, толкова и безплодни нападки.
Впечатляващо е,
колко бързо се разрасна фалангата на мразещите Радев
(и страхуващи се от него), която в един момент включи практически всички парламентарно представени партии. Първоначално това бяха ГЕРБ и Бойко Борисов, които не можаха да преглътнат унизителното поражение през октомври 2016 година. Скоро към тях се присъедини ръководството на партията, издигнала Радев – веднага щом Корнелия Нинова разбра, че президентът няма да бъде послушен изпълнител на нейните заръки. Последва ги „Възраждане“, издигнали се на гребена на протестната вълна от 2020 г., които видяха в него конкурент. Твърде кратко продължиха топлите отношения между президента и „Продължаваме промяната“, които сметнаха, че са взели от него каквото е било нужно, веднага след като влязоха във властта, а след „сглобяването“ си с ГЕРБ се превърнаха в най-непримирими негови врагове. Накрая, след завладяването на ДПС от Пеевски, строяването анти-Радев се оформи окончателно.
Изброените, а сигурно и други, мразят Радев и се страхуват от него поради няколко очевидни причини. Първо, той не е един от тях, затова не могат нито да го купят, нито да го уплашат. Второ, за разлика от изброените, президентът има чест и дори когато бърка, го прави с достойнство. Трето, към края на втория си мандат Радев остава най-подкрепяния и най-одобрявания български политик, когото очевидно голяма част от българите биха последвали. Накрая, най-важното – заради всичко изброено той остава
единствената (засега) реална алтернатива на политическата класа.
Алтернатива, чието идване отговаря не на питането „дали“, а „кога“ и „как“.
Логично възниква въпросът – ако българските политици имат основания да се страхуват от Радев и затова го мразят, защо е избрано посланието на поговорката „На страха очите са големи“. Отговорът е: защото в своя патологичен страх основните противници на президента допускат постоянно както тактически, така и стратегически грешки, които на практика работят за него, а не срещу него. Разбира се, целта на настоящия анализ не е да помогне на страхуващите се от действащия президент да преодолеят фобията си – просто защото това е непостижима цел. Ако бяха способни на такава промяна, Пеевски, Борисов и останалите „радевомразци“ отдавна щяха да престанат да вършат глупост след глупост. Просто това, което се случва в момента, може да бъде източник на поуки за новото поколение български политици, които скоро ще излязат на сцената – какво не бива да правят в никакъв случай.
Първата грешка продиктувана от страха, е, че противниците на Радев отдавна престанаха дори да се опитват да го възприемат и анализират обективно. Те започнаха да воюват не с реалния Радев, а със съчинени и неадекватни негови образи. Който и да вземете от най-яростните противници на президента, той прилича на останалите в това, че реагира не на фактическите му действия, а на собствената си преувеличена представа за тях.
Ето и конкретен пример. Вцепенени от страха, че Радев ще направи партия и ще връхлети на техния терен, противниците му
започнаха да съчиняват митове за партийното строителство,
което уж се вихри в потайностите на президентската администрация. Това ги накара да използват ненужно грубата сила на екстреното законодателство (премахвайки обслужването на администрацията от коли на НСО), а след това се провалиха да отговорят адекватно на истински опасния ответен ход (когато Радев се качи на шкодата, правейки ги за посмешище у нас и в чужбина).
Втората, още по-сериозна грешка, породена от страха, бе, че вместо да атакуват реални слабости и грешки на противника (Радев като всеки жив човек има такива), те хвърлиха огромни финансови, институционални и медийни ресурси, за да воюват с „призраци“ – неща, които сами измислиха и сами повярваха в тяхното съществуване. Най-яркият пример бе многогодишната кампания, „разобличаваща“ президента като „кремълски агент“, „путинист“, проводник на руски интереси и наративи. Трябваше да минат почти десет години, за да стане ясно, че Радев е бил един от първите, осмелили се да формулират тези и предложения, които днес са все по-широко споделени, включително от американския президент Доналд Тръмп и неговата администрация.
На трето място, противниците на Радев платиха скъп данък на страховете си, защото станаха изключително предсказуеми. Вече не е проблем да се предвиди как ГЕРБ, ДПС „Ново начало“, „Възраждане“ или БСП ще реагират на една или друга позиция на президента (друг е въпросът дали той се възползва оптимално от тази възможност). Това доведе до пълна загуба на контрол над наратива: да налагат собствените теми, те постоянно реагират на тезите на президента. Публичната им комуникация се превърна в
отговор на често измислени или раздути до абсурд „заплахи“
(достатъчно е да припомним твърдението на Борисов, че Радев лично го шпионира с дрон).
На четвърто място,противниците на президента така и не разбраха, страхът прозира в публичните изявления и поведения. Независимо дали изглеждат агресивни до ирационалност (Пеевски на свикания от него митинг пред президентството) или обратно, се оправдават и опровергават (като твърденията на Борисов, че не се познава с този или онзи подземен бос), това неизменно е признак за слабост, който е видим за обществото.
Избирателите и обективните медии усещат кога такива политици са движени от страха. Това разрушава имиджа им на силен, стабилен лидер, способен да управлява в кризи. Никой не иска капитан на кораб, който се паникьосва при всяка вълна.
Накрая, страхът разяжда противниците на Радев и техните екипи, каквото и да ни демонстрират те.
Екип, воден от уплашен лидер, губи морал и кохезия.
Така започна и се ускори ерозията на влиянието на Борисов над ГЕРБ и дори над близкото му обкръжение. Освен това, хроническият стрес от постоянния страх води до изтощение, влошаване на мисловните способности и отслабване на физическото състояние – все признаци, които стават все по-видими при Пеевски, Борисов и останалите.
Дори на моменти да изглежда обратното, при противниците на Радев страхът не е стратегическо съображение, а ахилесова пета. Той ги прави слаби, предсказуеми и неадекватни. Ако успяваха да овладеят страховете си, да запазят способността за трезва оценка, биха имали по-големи шансове да контрират противника си по ефективен и неочакван начин. Както е известно, политическата борба често се печели не от най-силния, а от този, който съхранява самообладание, докато противникът му губи от своя собствен изпепеляващ страх.
