Падането от власт на Виктор Орбан сериозно разклати изградената през последните шестнадесет години мрежа от съюзи, влияние и зависимости в Европа и особено в Западните Балкани. Дълго време Орбан беше един от най-активните архитекти на т.нар. нелиберална демокрация – модел, при който има избори и формални демократични институции, но липсват или са силно ограничени ключови либерални принципи като свобода на словото, независима съдебна система и защита на малцинствата. След изборния погром на „Фидес“ на 12 април този модел загуби една от най-ключовите си опорни точки в Европейския съюз.
Редица анализатори подчертават, че ефектът от тази промяна ще се усети най-силно в Западните Балкани, защото в този регион Орбан инвестира значителен политически и финансов ресурс. Новият унгарски премиер Петер Мадяр вече заяви ясно, че страната му ще прекрати практиката на намеса във вътрешните работи на други държави, включително чрез финансиране на политически съюзници.
В продължение на години Орбан укрепваше връзките си с политически фигури в региона, сред които Александър Вучич в Сърбия, Милорад Додик в Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина, и Християн Мицкоски от Северна Македония. Тези отношения не се изчерпваха само с дипломатически контакти, а включваха активна подкрепа чрез финансиране, медийно влияние и политическо покровителство.
След преизбирането си през 2010 г. Орбан започна системно изграждане на мрежа от мозъчни тръстове, медии и политически структури, които споделят неговата идея за управление. Част от тази стратегия включваше подкрепа с публични средства на медийни компании и бизнесмени, свързани с неговото обкръжение, които придобиваха влияние в страни като Северна Македония. Там редица медии преминаха под контрола на близки до Будапеща кръгове и започнаха да отразяват събитията в подкрепа на местните съюзници на Орбан.
Особено показателен е случаят с Никола Груевски, който след присъда за злоупотреба с власт през 2018 г. избяга от страната с помощта на унгарски дипломатически канали и получи политическо убежище в Будапеща. Това бе демонстрация не само на политическа солидарност, но и готовност за директна намеса в чувствителни вътрешни процеси на друга държава.
Също така Орбан последователно защитаваше Милорад Додик от санкциите на Европейския съюз. Преди избори в Република Сръбска пък често се обявяваха различни финансови инициативи, като например заем от 100 милиона евро за земеделски производители, договорен чрез унгарския външен министър Петер Сиярто. Критиците твърдяха, че това е форма на политическо влияние, умело маскирано като икономическа помощ.
Сърбия също играеше ключова роля в тази мрежа. Орбан и Вучич редовно демонстрираха приятелството си и взаимна подкрепа. Понякога, когато унгарецът гостуваше в Белград, домакинът го канеше да хапнат банички в местни закусвални. В навечерието на последните унгарски избори се появиха съмнения за предотвратен атентат срещу газопровод, доставящ руски газ за двете страни. Според анализатори това събитие е дало възможност на Орбан да демонстрира твърдост и да засили образа си на защитник на националните интереси чрез разполагане на военни части.
Ще отслабне ли „нелибералната ос“ след Орбан?
Загубата на власт от Орбан поставя под въпрос устойчивостта на цялата тази мрежа, макар че тя не може да се разпадне веднага, защото става дума за сложни структури на собственост и дългогодишни зависимости. Липсата на основния политически и финансов двигател обаче неминуемо ще доведе до отслабването ѝ.
Още преди изборите имаше признаци за проблеми. Европейският съюз замрази значителни средства за Унгария заради нарушения на върховенството на закона, което ограничи възможностите на Будапеща да финансира външнополитическите си проекти. В резултат на това подкрепата към съюзниците на Орбан на Балканите започна да намалява или да става по-разредена.
С идването на власт на Петер Мадяр се очертава още по-рязка промяна. Той ясно заяви, че Унгария ще прекрати всякаква намеса във вътрешните работи на други държави, както чрез финансиране, така и чрез политически натиск. Освен това подчерта, че очаква същото отношение спрямо унгарския суверенитет.
Тази промяна има огромни последици за регионалните лидери. За Вучич загубата на Орбан означава отслабване на подкрепата в рамките на ЕС, където унгарският премиер често играеше ролята на защитник на сръбските позиции. В Босна и Херцеговина Додик губи важен съюзник, който досега блокираше санкции срещу него. В Северна Македония управляващите също ще трябва да се адаптират към нова реалност без солидната външна подкрепа.
В Сърбия тази промяна вече породи политически ефекти. Опозицията и протестиращите студенти виждат в падането на Орбан сигнал за възможна трансформация и в тяхната страна. Проблемът обаче е, че студентите не се доверяват на политическите партии и отказват да се съюзят с опозицията, затова липсва ясно изразен лидер, който да обедини недоволството по начин, сравним с възхода на Мадяр в Унгария.
На по-широко ниво отслабването на тази „нелиберална ос“ поставя въпроси за бъдещето на политическия модел, който Орбан активно насърчаваше. Връзките му с фигури като Роберт Фицо в Словакия, както силната подкрепа на Владимир Путин и Доналд Тръмп, показват, че става дума за част от по-голяма геополитическа картина.
В България също се правят подобни паралели. Политическият анализатор Арман Бабикян отбеляза в телевизионно интервю тази седмица, че българските политици, които се смятат за близки до Орбан като Бойко Борисов и Румен Радев, бързо ще се дистанцират от него, както често се случва при промяна на политическата конюнктура.
Показателен пример е, че веднага след унгарските избори Русия лицемерно се дистанцира от някогашния си любим европейски съюзник. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков заяви пред репортери на 13 април, че Русия „никога не е била приятел“ с Орбан лично, настоявайки, че ангажиментът на Москва винаги е бил базиран на прагматичен диалог, а не на идеологическа близост.
В крайна сметка отстраняването на Орбан не означава автоматичен край на влиянието му, но със сигурност бележи началото на нови отношения. Мрежите, които той изгради, ще продължат да съществуват, но без същата координация и ресурс. Западните Балкани навлизат в период на пренареждане, в който старите съюзи ще бъдат поставени на изпитание и ще се търсят нови благодетели.
