Законодателните промени в Закона за кредитните институции, които бяха приети в името на осветляването на истината около КТБ, не изпълниха своето предназначение. Ще припомним, че съгласно тях синдиците трябваше да изготвят няколко списъка и да ги направят обществено достояние. Те трябваше да съдържат имената на бивши и настоящи политици, на държавници, на магистрати и членовете на надзорния и управителния съвет на КТБ, които са получавали депозити с привилегирована лихва, извършвали са прихващания на базата на цесии и са вземали кредити. Конкретните текстове, описващи всички подробности, се съдържат в чл.62, ал.12 на Закона за кредитните институции. Пак там има изискване за изготвянето на специален списък на лицата, сключили консултантски договори, договори за наем и други възмездни и безвъзмездни договори. Всички тези списъци трябваше да са налице и да бъдат публикувани в рамките на шест месеца след отнемането на лиценза на банката. Този срок отдавна изтече. А до момента са публикувани само два от общо четирите списъка – на привилегированите депозити и на извършените прихващания. Тук е моментът да попитаме защо не е публикуван най-важният списък – този на кредитополучателите? Но всъщност не това е важното. Много по-голямо значение има фактът, че публикуването на списъците с нищо не допринесе за изясняване на ситуацията около взаимоотношенията между политици, държавни институции и КТБ. Е, видя се, че една политическа партия е държала парите си в КТБ. Видя се също, че Доган и други политици имат сметки в нея. И какво от това? Ако ги държаха в други банки, това щеше ли автоматично да означава, че въпросните кредитни институции се ползват с политическа закрила и въртят тъмни сделки? Ами след като най-голямата банка у нас – "УниКредит", както се оказва, е имала финансови взаимоотношения с КТБ, това значи ли, че и тя е част от някакъв нерегламентиран политико-финансово-бизнес оборот у нас? Същият въпрос е валиден и за германската "Комерцбанк", и за френската "Сосиете Женерал". Всичко това звучи като театър на абсурда, който парламентарните партии умело разиграват пред зяпналия ги електорат – само и само да му замажат очите за собственото си държавническо и политическо безсилие. Нека се замислим върху всичко това, защото има опасност този сценарий да се разиграва отново и отново през следващите няколко години.
