Александър Маринов
Сред никнещите като гъби нови политико-инвестиционни „проекти” начинанието на прогонения от ДПС Лютви Местан привлича по-специално внимание. Нетолкова поради съзнателната провокация с турското значение на абревиатурата (ДОСТ – приятел), а по-скоро заради въпросите колко силен и траен ще е новият „приятел” и въобще чий приятел ще бъде? И двата въпроса са необичайно сложни, включително и защото отговорите им са взаимносвързани. И защото имат последици, много по-значими от състоянието на политическото представителство на българските турци или конфигурацията на следващите управления на страната.
Засега е ясно, че както краят на старата лидерска кариера на Местан, така и незабавното начало на новата, са силно повлияни от
безпрецедентната външна намеса
на силен и трудно предсказуем „играч” – държавното ръководство на Турция. Дори самият факт, че никога през последните 25 години чужда държава не си е позволявала така открито и брутално да се меси в българския партийно-политически живот, би трябвало да отрезви привържениците на огледалните крайни (и прибързани) преценки. Защото – поне като хипотеза – би следвало да се проанализира вариантът, че експериментът ДОСТ има за цел не да се лансира конкретен нов проект, а да се тестват нов тип поведение и нови планове на Турция спрямо България. Турското ръководство отиде толкова далеч в авантюристичната си външна и вътрешна политика, че подобна възможност не бива да се изключва априори. Още повече че
„достлукът” вече е реално помрачен
след открития шантаж на Ердоган да отвори „шлюза” на бежанската вълна към България.
Също така е очевидно, че ако се случи малко вероятното – проектът на Местан да не последва съдбата на множеството политически отломки от ДПС, това би се дължало главно, ако не единствено, на всестранната масирана подкрепа от страна на турската държава. Симптоми за началото на такава подкрепа вече са налице – оказва се систематичен натиск върху българските изселници в Турция да се откажат от ДПС и да подкрепят новата формация. Ефектът от този натиск е неясен, доколкото повечето от изселниците ни там не са привърженици на Ердоган и неговата политика, но, както е известно, турската държава (за разлика от българската) „пипа здраво”, а напоследък не дава и пет пари за демократичните критики на западните си съюзници и покровители.
Но ако откритата подкрепа за ДОСТ на територията на Турция е донякъде в реда на нещата, то опитите за активно влияние на територията на България представляват ново и изключително опасно явление. В интерес на истината, прословутият етнически мир (и митичният „български етнически модел”) са дали известни позитивни резултати не заради сдържането на конфликтността между българите и турското малцинство у нас, а поради строгото спазване на
принципа на ненамеса на Турция в България
А това на свой ред е било възможно поради две ключови обстоятелства – изпреварващия ход със създаването на ДПС като партия на българските турци (но не и протурска партия) и разумното поведение на турските ръководители (до ерата Ердоган), които залагаха на икономическата инвазия и се въздържаха от пряка политическа намеса.
Днес второто обстоятелство е премахнато или поне поставено под съмнение (както и по-голямата част от държавническото наследство на Кемал Ататюрк), което води до пряк натиск да се премахне първото обстоятелство. Иначе казано, трудно може да се оспори, че турското държавно ръководство е преминало към активен партийно-политически инженеринг, състоящ се в отслабване и елиминиране на ДПС (такова, каквото беше през последните 25 години) и подмяната му с друга формация, изцяло контролирана от Анкара. Дали този замисъл (трудно бих го нарекъл стратегия) ще успее, не е ясно – все по-вероятно е самите му автори преждевременно да се разделят с властта. Но новата ситуация, засягаща България и изискваща действия от страна на българските институции, е факт.
Най-голямата и опасна грешка би било ставащото да се определи като медийна шумотевица – въпреки че една част от българските медии очевидно искат да спечелят рейтинг и пари, раздухвайки и изопачавайки темата, което пролича от доминиращите интерпретации по въпроса за забраната Доган и Пеевски да влизат в Турция. Без да се предписват конкретни дипломатически ходове (което би трябвало да направят професионалистите, ако такива все още са останали в голямата бяла сграда на „Ал. Жендов”), фундаментално изискване е България да пресече
арогантната шетня на „дипломатически” служители
на турското посолство и други емисари, които открито са се захванали с партийно-организационна работа. И пределно ясно да се заяви, че ако продължава така, ще „счупим достлука”. А ако натискът над българските изселници в Турция продължава, то е логично да се обмислят ответни мерки (например да се гласува само на територията на България).
Конкретните анализи предстоят, но едва ли може да се оспори предположението, че при нормални обстоятелства (т.е. без масирана намеса на външни фактори) начинанието на Местан ще последва съдбата на предшествениците си и едва ли ще успее да отцепи значима част от избирателите на ДПС. Тук отговорността на българската държава е не в това да определя кого да предпочетат българските турци, а в гарантирането в максимална степен на независимостта на този избор, особено от интересите на една чужда държава. Ако българските институции и лицата, които ги ръководят, не искат, не смеят или не могат да направят това, работата намирисва на
нещо много по-лошо от некадърност
Накрая, налагат се разсъждения и дискусии по някои още по-общи и принципни въпроси, най-вече – необходимостта да се преразгледа наивното (ако е само наивно) допускане, че националната ни сигурност е гарантирана механично чрез участието ни в един-два международни съюза. Несъстоятелността на тезата, че НАТО и Европейският съюз ще долетят да ни защитават от все по-авантюристичната (и все по-непосредствено заплашваща България) политика на турското ръководство, е вече очевидна. Въпросът е какво би трябвало и какво са способни да направят натоварените с отговорността за управлението на държавата, освен да правят туристически обиколки със снимки за спомен в европейските столици. В момент, когато всеки в Европа мисли преди всичко как да се спаси поединично, България все повече прилича на барон Мюнхаузен, който трябва да извади самия себе си от блатото, дърпайки се за косите. При това – с прическата на Бойко Борисов.
Достлук: приятелство; дерт: грижа, болка, проблем; дунанма: увеселение с илюминации, шум, глъчка.
Български тълковен речник
