Един от опасните източници на поквара и упадък в днешното ни общество е широко разпространената (и енергично подхранвана чрез фалшиви кумири) илюзия, че издигането до върха на славата и богатството може да стане лесно и леко. Да полагаш усилия, да се готвиш, да се упражняваш, да репетираш – това са плебейски занимания, отредени на плебеите. Новоизлюпените патриции (т.е. партийци) не се трудят, те импровизират, доверявайки се на вътрешния си глас. Неслучайно днешният български министър-председател е разглеждан като феномен не за друго, а заради политическия му инстинкт.
Повечето от българските политици мислят, че убедителните публични изяви и работещите управленски решения могат да се родят от моментни хрумвания или нечие предано нашепване. Те дори не допускат, че трябва да четат, да се квалифицират в дадена област, да се съветват с (доказано) по-умни и знаещи от тях и да готвят старателно всяка стъпка. Затова се раждат всекидневните гафове – Вацлав Клаус и неговата делегация стават уважаеми гости от Полша, извинете, от Чехословакия, пардон от Чехия. Или след ефектната картина Мадански миньори посрещат спасителя на площада се оказва, че никакво прехвърляне на Горубсо и трайно решение на проблемите няма да има, а парите за заплатите са осигурени по такъв начин, че в края на краищата пак ще ги платят милионите редови данъкоплатци.
Към българските дипломати се отправят все нови и нови изисквания – те вече ще трябва да отговарят своевременно на негативни публикации за България в местните медии, да набират инвестиции и дори да правят задълбочени анализи за стратегическите предимства на дадената страна. Но за целта никой не спазва очевидното правило, че те трябва да бъдат високообразовани и натрупали богат професионален опит личности.
Напротив, българската дипломация бе накацана от
гъмжило Калинки, неизвестни хора
но дори не от фабрики и канцеларии, а направо от улицата – в прекия и преносния смисъл на думата.
Напъплиха ни икономически и финансови светила, които всекидневно откриват квадратното колело и дървеното желязо с помощта на цитати на Милтън Фридман и Ричард Ран. Уви, те дори не цитират точно кумирите си, да не говорим да полагат усилия да проучат добросъвестно колко провали са свързани с папагалското прилагане на въпросните идеи. Тогава става лесно с пет числа и две шарени таблички да убеждаваш читателите, че плоският данък въобще не допринасял за нарастването на имуществените неравенства в обществото. Или че панацеята за противодействие на бедността и изключването е премахване на свръхрегулирането на пазара на труда (в смисъл, рицарите на печалния български капитализъм да могат да назначават, плащат (или не плащат) и уволняват без ограничения).
Всекидневно ни заливат с нови и нови икони на т.нар. шоу-бизнес (като новопроизведения не от кой да е, а от министъра на образованието за герой на децата Азис), чиято старателно рекламирана рецепта за успех в живота е разюзданост,
простотия и егоизъм без граници
Или като футболистите от българските грандове, обсъждани в микроскопични подробности в светлината на често сменяните лимузини и силиконови приятелки, но не и на показваното на игрището, за което самите им фенове ги запитаха: Какво си мислите, че правите, г-да футболисти?!
Примерите, уви, могат да продължават до безкрайност. На фона на унизителната кадрова мизерия на днешните български управленци и останалите ни елити някои продължават да мечтаят за догонващо развитие, за постигане на някакви средни европейски показатели и други подобни химери. Пропускайки, че реалните резултати (да не говорим за чудесата, постигнати от малки държави, като Южна Корея, Естония, Финландия и др.), са възможни само чрез упорит труд.
Но не робски труд, не труд, при който най-ниските доходи се отнемат и орязват в интерес на един процент от обществото. А труд, който да бъде справедливо заплатен, и още по-важно, достойно признат и уважаван.
Разбира се, това изискване важи за всеки един труд, защото в съвременното общество всяка брънка от изключително сложното разделение на труда е важна. Но когато става дума за обществени
модели на успех и просперитет
основани на труда, а не на грабежа или варианти на проституцията, тогава добросъвестността, усилията, приличието, ако искате, на водачите става решаваща. Тук еднакво важно е какво се прави на дело (не на думи), но и какво се рекламира пред обществото. Първенците на нацията и на всяка конкретна общност не само трябва да дават пример за трудолюбие и скромност, но и да оказват решителен отпор на противоположни образци на поведение, колкото и изкушаващо и изгодно да е. Уорън Бъфет и още десетки американски милиардери написаха писмо до президента Обама с предложение да вдигне данъците на най-богатите американци. Подобно предложение у нас може да се появи само на 1 април, и то само в някои вестници. В останалото време българските корейковци се чудят какво още да изкрънкат от държавата, като прилагат успешно тактиката нападението е най-добрата отбрана.
Огромният обем всекидневен упорит, тежък труд е най-важният индикатор за истинския професионалист, независимо дали става дума за политика, образование, или за футбол. Трудът на политика е не в обикаляне на светски прояви и телевизионни студиа (между другото, както и трудът на политическият анализатор), а в постоянно професионално усъвършенстване за търсене, формулиране и обсъждане на отговорни управленски решения.
Трудът на студентите – тези, които утре (а не днес, както ги манипулират) трябва да попълнят елитите на нацията – е фокусиран върху ученето, натрупването на знания и формиране на умения за тяхното прилагане. Затова висшето образование има за задача да създава не милионери (както смята един пишещ субект, чийто интелектуални способности са обратнопропорционални на броя на използваните от него нецензурни изрази), а високообразовани хора. Още по-важен, но отделен, е въпросът дали обществото въобще има нужда от високообразовани хора в икономиката, политиката, администрацията и другите социални сфери.
Но не по-малко важно е какво предлагаме на обществото и особено на подрастващото поколение като образци на подражание.
Защото е известно, че за добро или за лошо подражанието е един от основните механизми на социализацията. Тук няма как да избягаме от въпроса не само какво показваме, но и какво ограничаваме откъм показ. Следователно, от въпроса за
ценностните филтри
Много лесно е да избягаш от отговорност с аргумента, че това, към което нямаш смелост да вземеш отношение, не е забранено от закона. Много удобно е да се скриеш зад популярните концепции за равенството на възможностите пред различните мнения, вкусове, стилове на живот, житейски самоопределения.
Но в същото време трудно може да се отрече, че без някакъв механизъм за социално оценяване и разграничение равните възможности, разбирани по такъв лицемерен начин, най-често водят до негативни последици.
Ако те означават абсолютно и механично изравняване на условията за реализиране на различни човешки инициативи, резултатът ни е добре познат – измамникът изпреварва почтения бизнесмен, купувачът на гласове печели изборите за сметка на честния политик, порнографията (в широкия смисъл на думата) измества творбите на сериозното изкуство.
Както пише Клаас Рин : Ако равенството на възможностите означава уеднаквяване на шансовете на явления с различна социална стойност, то означава просто липса на цивилизовани предпочитания.
В крайна сметка цивилизацията (и най-вече тази, която продължаваме да разбираме криво) се самоопределя преди всичко чрез базисните разграничения, които въвежда – тя поощрява някои образци на поведение и отхвърля други. Без поощрения и наказания, без социални структури, отразяващи определена йерархия от ценности, мързелът, алчността и разпуснатостта обикновено надделяват над високите морални и професионални стандарти. В съвременната масова демокрация, където решаваща роля имат големите числа, цивилизоваността трябва да се бори за оцеляването си.
Най-важното е да разберем, че тези ориентири не са някакви абстрактни, непрагматични морални пожелания. Защото цената на мързеливите, неинтелегентни, но амбициозни и алчни първенци и на налагането им като модел за успех и подражание, е ужасяващо висока. Тя се измерва в глупаво или користно похарчени милиарди от държавния бюджет, в съсипана природа, в безконтролно увеличаване на популацията на Калинки и търтеи, в похабено обществено доверие към управляващите и експертите, които ги съветват, в апатия и цинизъм. Иначе казано, в гонене не на развитите общества, а на Михаля, на собствената си, вече доста проскубана опашка.
Александър Маринов
