Този лапсус, превърнал се преди много години в радиожурналистически хит, като че отразява точно същността и предназначението на все още апокрифния проект за четиригодишна програма на кабинета Орешарски. Нямам предвид главно изричното аргументиране на редица предвидени мерки с присъствието им в януарските или юнските протести, а преди всичко демонстративното желание документът да отчете всички български проблеми, да се заеме (едновременно) с решаването им и по този начин да стане мил и драг на всички българи. А заедно с него – и тези, които са негови автори и биха могли да бъдат (ако им се даде възможност) негови реализатори.
Нека за момент, колкото и да е трудно е да се абстрахираме от конкретната обстановка в страната. Нека забравим за високия градус на обществено недоволство и стената от недоверие, които се превръщат в почти непреодолима бариера за разумното обсъждане на един стратегически държавен документ. Да се опитаме да видим има ли в него ценни, необходими и реално осъществими (с оглед срокове и ресурси) мерки. Това е важно, защото ако не днес, то утре ще се наложи да се дискутира, приеме и осъществява такава стратегия в точния смисъл на думата.
Нужни са обаче две предварителни уговорки, засягащи въпросите кой и как предлага програмата за управление, която наистина е основният стратегически документ в рамките на мандата на едно правителство.
Разпространеният неофициално в публичното пространство документ е
илюстрация на страха от откритост
nbsp;
дори бих казал – на комплексарска неспособност да се представят и защитят пред обществото важни и в ядрото си – полезни предложения. В текста са посочени редица обществени фактори, участвали в разработването на проекта, но веднага възниква въпросът защо това се е случило (ако наистина се е случило) в условията на такава дълбока конспиративност. По този начин разработването на проекта на правителствена програма се оказа още един пропуснат шанс да се възстанови някакво поне минимално ниво на диалог с поне част от професионално-експертните и обществените среди.
Разбира се, може да се възрази, и не без основание, че този документ е писан от хора, които знаят, че няма да им се наложи да го изпълняват, или, още по-лошо, които нямат намерение да го изпълняват дори ако им се даде възможност да действат. Наистина е доста нелепо да се представя четиригодишна програма (в която почти всички ключови мерки са планирани за втората половина на мандата), при положение че в самите подкрепящи правителството партии стават все по-силни гласовете, обявяващи предсрочните избори за неизбежни.
Ако това е така, почтената и професионална позиция е намеренията на управляващите да се ограничат до ограничени и добре уплътнени (времево и ресурсно) стабилизационни мерки. Каквито действително са обособени като първи раздел на проекта, но при внимателен анализ се вижда, че тези мерки въобще не са ограничени в 6-9-месечен времеви хоризонт. Едва ли стабилизация безкрай звучи обнадеждаващо, включително и като вероятност да бъдат създадени необходимите предпоставки за истинските стратегически приоритети.
Каквито и обяснения да бъдат приведени, кабинетът Орешарски, подобно на предишните три правителства, не може или не иска да разработи цялостна и обоснована стратегическа визия за развитието на България в средносрочен и дългосрочен план. Без такава стратегическа разработка, която да отговори на въпроса къде искаме да стигнем и
кои искаме да бъдем
nbsp;
(а също така и какви реално можем да бъдем) като нация и държава, всякакви стабилизиращи, пожарогасителни програми, в това число и най-разумните антикризисни мерки, ще се окажат изолирани и неефективни.
Искам да изпреваря скептичните възражения относно ползата от концепции, стратегии, визии и прочие локуми (според преобладаващото обществено мнение). Вярно е, че в своето увлечение по писане на стратегически документи предишните правителства до такава степен компрометираха идеята за важността на стратегирането, че вече в България никой не знае кой, какви и колко точно подобни управленски произведения е сътворил. Към края на миналата година порталът за обществени консултации Strategy.bg изброява 182 стратегии, планове и програми, действащи на национално равнище, разпределени в 24 секторни политики. Други анализатори допълват този списък с още десетки документи, които имат същото предназначение, и така у нас единствено сигурното нещо е, че броят на българските стратегии клони към безкрайност.
За нещастие дори неизкушеният в стратегическата проблематика читател е наясно, че повечето от тези документи не само не са стратегии в истинския смисъл на думата, а нещо повече – написани са с ясната мисъл, че никога няма да се изпълняват. Затова в стратегическото наследство на политическите ни елити не се съдържат (и не е било предвидено да се съдържат) не само отговори, а дори и правилни формулировки на редица жизненоважни за държавата въпроси и отговори.
Тежките дефекти на социалната справедливост, задълбочаващата се икономическа рецесия, тоталната корупция, загнездена по висшите етажи на властта, тъжната констатация, че в България на практика няма работещо правораздаване, продължаващата емиграция – всички тези и много други явления до голяма степен се дължат на неизпълнената необходимост страната ни наистина да има стратегически ценностни ориентири, визии, цели.
Днешното управление (ако се задържи, което е малко вероятно) или всякакво друго правителство (все пак някой трябва да управлява тази страна) трябва спешно да подготви и въведе в действие такъв стратегически ориентир за текущата антикризисна политика. Тази потребност е много по-належаща от привидно неизбежното незабавно гасене на пожари, очертано в първия раздел на разгърнатия план Орешарски.
В случая са жизненоважни два въпроса – не само очевидният какво да съдържа стратегията, но и не по-малко същественият как да се разработи националната стратегия. Нещо повече, от отговора на втория въпрос – как да се подходи към изработването на необходимата национална стратегия – зависи и степента на решаване на първия въпрос. Основен ориентир е, че аксиоматичният постулат на съвременното добро държавно управление гласи, че изработването на национална стратегия не е дело само на управляващите, а на обществото, включващо и управляващите. Тежко и горко за управляващите и управляваните, които вярват, че стратегиите се творят от господарите на институциите в триъгълника на властта в центъра на София.
Всяка истинска съвременна държавническа стратегия е обществена идея и затова в създаването й
водещ е националният интелектуален капацитет
nbsp;
организиран от общественото лидерство. Тоест ключова е волята на общността за просъществуване, а не волята на отделни групи за власт. Поради това е необходимо привличането на много по-широко обществено участие, което да изрази разнообразните, често ненапълно хармонизирани интереси на отделните групи и институции в българското общество.
Доброто управление в съвременността е пряко обвързано със структурите на гражданското общество, тъй като не става дума за нищо друго, освен за ефективно и ефикасно решаване на социалните проблеми. Днешното протестиращо лице на гражданското общество не бива да подменя неговия съзидателен потенциал и принос, а бих допълнил – и отговорност. Да се хвърлят домати или павета не е толкова трудно, да се изработи и аргументира полезна обществена идея е истинското предизвикателство.
Накрая няколко думи за ценностите. Те се налагат поради абсурдното противопоставяне на януарските и днешните протести с твърдението, че онези били за цени, а тези – за ценности. Някои титани на мисълта дори оспорват въобще възможността някакви си ценности да бъдат в основата на гражданското поведение.
Трябва да е ясно – държавничеството, в частност съвременните стратегически визии задължително почиват върху
ясно артикулиране на обществените ценности
nbsp;
сред които водещи са запазването на националната идентичност, вътрешната стабилност и израстването на нацията в интелектуално отношение. При оценката на вътрешните и външните силни и слаби страни единствената гледна точка е интересът на цялото общество и никога на друга сила, алианс или общност. Най-силният акцент се поставя върху развитието на ефективна публична администрация, мерките срещу политическата корупция, укрепване на доверието в съдебната власт, създаването на по-адекватна институционална система и конституционна база на политиката, стъпките за консолидация на демокрацията и гражданското общество, подобряване на качеството на живота, връзките с българските емигранти по света, обществения морал и (не на последно, а на първо място!) развитието на науката и образованието. Иначе казано, обществото с проблемите на неговото развитие има категоричен приоритет пред технологическите, финансовите и други, често тесноведомствено интерпретирани аспекти.
Някои биха запитали –
каква е връзката с неотложните проблеми
nbsp;
на тази дълбока и на пръв поглед доста абстрактна материя, включително и с необходимостта от цялостна оценка на предишните управления с цел идентифициране на истинската същност и приоритетност на задачите, стоящи пред днешното и утрешното управление на държавата? Вярно е, че много важно от обществена гледна точка е некадърните и корумпирани управници (в мащаба на целия български преход) да получат справедлива оценка и санкция. Това е важно, защото тяхната съдба може да се превърне в необходимата обеца на ухото за всички следващи управляващи, за да се пресече порочната практика на политическо оцеляване в България.
Но справедливата оценка на предишните управления не бива да остава на нивото на шокиращите отделни факти, а трябва да достигне до формулиране на съответни изводи и морални поуки за цялото общество. Нужен е анализ на равнището на морала, идеологията и философията на властта. Именно от този анализ ще произтече ясната, стратегическа визия за различията между новите управляващи и техните предшественици, и то визия, съзнателно обоснована с открито формулирани ценностни критерии.
Нека изтъкна за пореден път – нужно е бавно и трудно да се изгради нагласа и практика за гражданско участие в текущите и дългосрочните държавни дела, а то изисква обединяване върху ценностни приоритети. Такива обединяващи приоритети можем да открием само в дългосрочните интереси, които ни правят една национална общност. Точно това обаче не можем да открием в иначе компетентно написания план Орешарски.
Александър Маринов
